Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Но вместо да си тръгне, Балвер се поколеба.
— Милорд знае, че никога не си позволявам да предлагам ход на действие.
— Но сега искаш да предложиш? И какъв е той?
— Притиснете Мургейз, милорд. Мина повече от месец, а тя все още обмисля вашето предложение. Тя…
— Достатъчно, Балвер. — Ниал въздъхна. — С всеки ден Мургейз ми става все по-предана, в каквото и да е убедена. По̀ би ми харесало, ако беше приела веднага — още днес бих вдигнал Андор срещу ал-Тор, с дебела закваска на Чеда, за да се втвърдят нещата повече — но всеки ден, в който тя остава като моя гостенка, я обвързва още по-здраво. В един момент тя самата ще повярва, че е моя съюзничка, просто защото целият свят е повярвал, че е така, обвързана с мен така здраво, че да не може да се измъкне. И никой няма да може да твърди, че съм я принудил, Балвер. Това е важното. Винаги е по-трудно да изоставиш един съюз, когато светът смята, че си го приел по своя воля, отколкото когато можеш да докажеш, че си бил принуден. Безразсъдното бързане води до поражение, Балвер.
— Както каже милорд.
Ниал му даде знак да напусне и мъжът се измъкна с поклони. Балвер не беше разбрал. Мургейз беше корав противник. Притиснеше ли я прекалено силно, щеше да се обърне и да се бори, каквото и да бе съотношението на силите. Но ако бъдеше притисната само колкото трябва, щеше да се бори с противника, когото сама смята, че вижда, без да види капана, заложен около нея, преди да е станало твърде късно. Времето го притискаше, както и годините, които бе преживял, но той нямаше да позволи привързаността да провали всичко.
Конници и пешаци се бяха пръснали по дългото пасище. Група музиканти с къси наметала, с флейти, битерни и тамбури, свиреха лека мелодия, подходяща за следобед на открито с изстудено вино. Дузина соколари държаха закачулени соколи на облечените си в кожени ръкавици ръце, два пъти повече облечени в ливреи слуги обикаляха с плодове и вино в златни бокали върху златни подноси, а отряд мъже в ярки ризници бяха встрани, до гората. Всичко това — в услуга на Мургейз и нейната свита, за да мине безопасно ловът им със соколи.
Е, такова поне беше обяснението, въпреки че хората на Пророка бяха на цели двеста мили северно оттук, а не изглеждаше вероятно да се появят разбойници толкова близо до Амадор. И въпреки пъстрата група благородници, свитата на Мургейз всъщност включваше само Бейзъл Джил. Бедният господин Джил непрекъснато пипаше дръжката на меча си и поглеждаше със зле прикрита неприязън стражите от Бели плащове. Но те за съжаление бяха неизбежни, придружаваха я неизменно всеки път, когато излезеха извън Крепостта на Светлината, макар и да не носеха белите си плащове. И наистина бяха стражи. Опиташе ли се да поязди твърде далеко или да остане навън за твърде дълго, командирът им, мъж със суров поглед, казваше се Норовин и му беше повече от неприятно да се прави, че не е Бял плащ, щеше да я „посъветва“ да се върне в Амадор, било защото било станало много горещо, или защото имало слухове за разбойници, появили се в околностите. Не можеше да се спори с петдесет въоръжени мъже, без да се лишиш от достойнството си. Първия път Норовин едва се бе сдържал да не вземе юздите от ръцете й. Това бе причината тя никога да не взема Таланвор за свой придружител по време на тези езди. Младият глупак щеше да настои за нейната чест и права дори сто души да застанеха срещу него. Свободното си време прекарваше в упражнения с меч, сякаш смяташе със сеч да й пробие път към свободата.
— Ваше величество би трябвало да сте изключително щастлива да научите, че синът ви се е присъединил към Чедата на Светлината — каза една от благородничките. — И че толкова бързо е получил офицерски ранг.
— Това не би трябвало да е изненада — каза друга и си повя с ветрилото. — Синът на нейно величество, разбира се, би трябвало да расте бързо, като слънцето в своя възход.
Мургейз с мъка запази лицето си безизразно. Вестта, поднесена й от Ниал предната вечер, по време на една от поредните му изненадващи визити, я беше поразила. Галад — Бял плащ! Поне беше в безопасност, според твърденията на Ниал. Но не можел да я посети — задълженията му като Чедо на Светлината го задържали далече. Със сигурност обаче щял да бъде част от нейния ескорт, когато се върнела в Андор, предвождайки армия на Чедата.
Не, Галад не беше в по-голяма безопасност, отколкото Елейн или Гавин. Навярно беше дори още по-застрашен. Светлината дано се погрижеше Елейн да е жива и здрава в Бялата кула. Светлината дано да се погрижеше Гавин да е жив — Ниал твърдеше, че не знаел къде се намира той, освен че не бил в Тар Валон. Галад беше като нож, опрян на гърлото й. Ниал не можеше да си позволи такава грубост, че дори да й го намекне, но една най-обикновена заповед от негова страна можеше да прати Галад някъде, където го чака сигурна смърт. Единствената защита, която имаше, бе, че според Ниал тя навярно се тревожеше за него много по-малко, отколкото за Елейн и Гавин.