Магьосникът

— Питие? — попита тя, малко изумена. — Бира? Ракия?

— Също и вино, уиски и ликьор. Все едно че искат да нарушим клетвата си. Това не ти ли се струва странно?

— Аха, малко, но може и да е просто хамбрийско гостоприемство. В тези части, когато някой, особено млад мъж, каже, че е въздържател, хората не приемат думите му на сериозно.

— Ами тази жизнерадостна подкрепа към Сдружението сред господарите и работниците? Това как ти звучи?

— Странно.

Така си беше. Работата на Пат Делгадо изискваше почти всекидневен контакт с тези земевладелци и коневъди, тъй че тя, която се мъкнеше след баща си всеки път щом й позволеше, беше общувала доста с тях. Тя си ги представяше като студени хора, груби и непосредствени. Не можеше да си представи Джон Кройдън или Джейк Уайт да вдигат чашата на Артур Илд в сантиментален тост… не и посред бял ден, когато има още купища работа за вършене и животни за гледане.

Очите на Уил отново се взираха в нея, сякаш четеше мислите й:

— А кметът Торин не говори ли за нас, за мен и приятелите ми, когато сте насаме? Или това е въпрос, който нямам право да задавам? Предполагам, че е точно такъв…

— Всъщност не оставам насаме с него.

„Как го лъжеш! — помисли си мрачно, като си спомни как Торин я беше прегръщал в коридора след празненството, как й каза, че изгарял за нея. — Каква лъжкиня си само!“

— Във всеки случай, Уил, мнението на Харт за теб и приятелите ти едва ли би могло да ме засяга? Ти си вършиш работата и това е всичко. Ако ти помагат, защо не приемеш товари не бъдеш просто благодарен?

— Защото нещо куца тук — отговори той и сериозният му тон малко я изплаши.

— Куца? С кмета? И Коневъдната асоциация? За какво говориш?

Той се замисли и промълви:

— Ще ти се доверя, Сюзан!

— Не съм сигурна, че искам да ми доверяваш нещо повече от любовта си — каза тя.

Той кимна:

— И въпреки това бих се чувствал по-добре, ако можех да се доверя на някого. Можеш ли да ме разбереш?

Девойката кимна в знак на съгласие. Той пристъпи към нея:

— Погледни тук и ми кажи какво виждаш.

Тя погледна и сви рамене:

— Ската. Прекрасен както винаги. Това винаги е било любимото ми място в целия свят.

— Аха, прекрасен е, тъй си е. Какво друго виждаш?

— Табуни на бабуни! — тя се усмихна, за да покаже, че се шегува, но той не отвърна на усмивката й.

— Табуни. Да. Но струват ли ти се колкото трябва да са? Ти си виждала коне по Ската през целия си живот. Достатъчно ли са? Помисли си внимателно!

— Не — отговори тя. — Не са колкото трябва.

— Твърде много или твърде малко? Кое от двете?

Тя се поколеба за момент, после въздъхна:

— Твърде много са. Прекалено много.

Уил Диърборн вдигна свитите си юмруци и здраво ги удари един в друг. Сините му очи сияеха:

— Знаех си. Просто си знаех!