Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Оставаше да се направят само нозете. Те създадоха доста големи мъчнотии, защото щяха да са най-близо до огъня — както обикновено спят ловците — и можеха да се забележат по-добре от останалите части на тялото.
Ловецът на бизони бе обмислил вече всичко това; затова продължи работата си, без да спира. Събу кожените ботуши и ги остави малко наклонено до бедрата от кактус, така че горният им край се скриваше под широкия плащ. Грамадните шпори бяха оставени на ботушите и отдалеко можеше да се види как лъщят на огъня.
Още няколко подробности и измамата беше готова. Творецът й отиде към края на полянката и я обиколи, за да огледа фигурата от различни места. Изглеждаше доволен. Всеки би сметнал наистина, че това е заспал пътник, легнал, без да свали шпорите си!
След това Карлос се върна при огъня и повика с тихо подсвирване коня си. Отведе животното няколко крачки по-настрана и завърза поводите за предния край на седлото. Добре обученият жребец разбра, че трябва да се откаже от пашата и да стои на същото място, докато господарят му го освободи сам или го повика с добре известния знак, на който го бе приучил да се отзовава. Ласото, навито около халката на юздата, бе развито. Единият край на въжето бе скрит под плаща на легналата фигура, като че заспалият го държеше в ръка.
Ловецът на бизони заобиколи още веднъж полянката и огледа групата в средата. И този път изглеждаше, че е доволен; после влезе пак в гъсталака, изнесе оттам куп сухи клони, и ги хвърли в огъня.
След това вдигна очи да разгледа дърветата, които растяха около полянката. Погледът му спря на един голям вечнозелен дъб откъм вътрешния край на пътеката, с дълги хоризонтални коренища, които се показваха над земята. Върховете му бяха гъсто зашумени от вечнозелени листа и заедно с преплетените лози и испанския мъх образуваха сенчест свод. Този дъб беше не само най-високото, но и най-разклоненото дърво — беше всъщност патриарх на горичката.
— Ще свърши работа — промълви Карлос, като го видя. — Тридесет крачки … приблизително … Тъкмо колкото трябва. Няма да влязат през пътеката — такава опасност не съществува … А щом не дойдат оттам, ще дойдат през върбалака покрай реката… Да, сигурно така ще постъпят … Сега да видя Сиболо.
Той погледна за миг кучето, което лежеше още там, гдето го бе оставил.
— Клетото животинче! Добре са го наредили! Докато е живо, ще носи белезите от проклетите им ножове! Но … ще доживее да види, че е било отмъстено за него… Да, така ще стане! Само че какво да го правя сега?
Като поразмисли малко, той продължи:
— Caramba! Само си губя времето! Мина вече половин час и ако са решили да ме проследят, трябва да са наближили. Могат да ме намерят с дългоухия си звяр; надявам се да бъде верен водач. Но какво да сторя със Сиболо? Ако го вържа за коренището на дървото, горкото зверче ще си лежи спокойно! Ами ако дойдат оттам? Не допускам това. Аз не бих дошъл отам, ако съм на тяхно място, но ако дойдат, ще видят кучето, а това може да ги накара да се усъмнят. Може да им хрумне да погледнат нагоре към дървото и тогава …
Той се приближи до дънера на дъба и погледна изпитателно клоните му.
След миг огледът като че го задоволи. Взел бе ново решение.
— Така може — промълви той. — Кучето, може да легне върху тези лози. Ще ги преплета и ще ги покрия с мъх.
С тези думи той улови по-ниските клони и се покатери на дървото.
После дръпна няколко ластара на виещите се лози, преплете ги на един раздвоен клон и приготви нещо като люлка. След това откъсна няколко шепи мъх от дърветата и покри с него люлката.
Като я приготви, както искаше, скочи на земята, прегърна кучето, занесе го до дървото и го положи нежно на мъха, гдето то легна кротко.
Следващата грижа бе да нареди себе си.
Това беше лесна работа; трябваше да вземе пушката, да се покатери пак на дървото и да се настани здраво между клоните.
Той се намести внимателно. Тялото му се крепеше на един клон, нозете бяха на друг, трети даваше опора на ръцете; цевта на дългата пушка беше положена върху един раздвоен клон, а прикладът й беше стиснат здраво от ловеца.
Той прегледа грижливо оръжието си. Пушката беше, разбира се, напълнена, но като се страхуваше да не би росата да е овлажнила барута, той отвинти затвора на пушката, изстърга барута с нокътя на палеца си и сипа пресен барут от рога. След това го натисна с шомпола, като внимаваше една част да мине в магазина на пушката и да се смеси със заряда вътре. Шомполът бе поставен пак на мястото, кремъкът бе прегледан, за да се види дали е твърд, и с остър ръб. Оказа се, че всичко е наред, и пушката бе облегната пак на раздвоения клон.