Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
След още един миг той се промъкна цял и се появи прострян на полянката.
След това се показаха главата и тялото на самбото; и двамата запълзяха безшумно по тревата към заспалия. Легнали по корем като огромни гущери, те пълзяха един след друг!
Мулатът беше напред. В дясната си ръка стискаше нож с дълго острие, в лявата държеше пушката си.
Движеха се бавно и много предпазливо, при все че бяха готови всеки миг да скочат напред, ако жертвата се събуди и разбере, че са там.
Неподозиращ нищо, заспалият ловец лежеше между тях и огъня. Тялото му хвърляше сянка върху тревата. Те пропълзяха до нея, за да се скрият по-добре, и продължиха напред.
Най-после мулатът стигна на три фута до легналия; като се поогледа, той се изправи на колене с намерение да скочи напред. При това внезапно изправяне огънят освети лицето му и то можеше лесно да се види. Часът бе настъпил.
Чу се изплющяване на пушка, а в същия миг няколко бързи последователни изстрела изхвръкнаха откъм короната на вечнозеления дъб в началото на пътеката. Мулатът се изправи с един скок, протегна с див рев ръце, залитна, хвърли ножа и пушката и падна в огъня.
И самбото се изправи; като предполагаше, че изстрелът е бил даден от този, когото смятаха за заспал, той се хвърли върху него с нож в ръка и заби с отчаяно усилие острието в едната страна на легналия.
В същия миг отскочи с ужасен писък и без да се спре да помогне на падналия си другар, прекоси полянката и изчезна в храсталака. Човекът край огъня продължаваше да лежи неподвижно!
В това време една тъмна фигура се смъкна между клоните на вечнозеления дъб, отгдето бе даден изстрелът; остро изсвирване огласи поляната и жребецът препусна към дървото, като влачеше ласото си.
Един полугол мъж с дълга пушка, скочи от дървото на гърба на коня, а в следния миг и той и конят изчезнаха по пътеката, понесени в галоп към платото!
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Кой лежеше тогава край огъня? Не Карлос, ловецът на бизони — а неговият плащ… ботушите му… шапката и шпорите … облеклото му.
Да, облеклото на Карлос, но не и Карлос! Той именно скочи полугол от дървото и препусна на коня! Загадка, нали?
Няма и два часа, откакто го оставихме там, гдето бе дошъл — в края на горичката. Какво бе правил през това време? Ще научим това, ще си обясним загадката.
Когато стигна в горичката, той мина право през пътеката и стигна полянката, гдето спря коня си и слезе. Остави нежно и внимателно на тревата Сиболо, чиито рани още не бяха превързани. Господарят му нямаше време за тях. Имаше друга работа, която щеше да му отнеме цял час.
Конят бе оставен да си пасе свободно, докато Карлос изпълни плана, който бе замислил, препускайки насам.
Първата му работа бе да запали огън. Нощта беше доста студена, та оправдаваше това. Огънят бе запален насред полянката. Карлос намери из храсталака сухи пънове и клони, донесе ги, натрупа ги и почна да ги хвърля в огъня, докато пламъците озариха цялата полянка. Осветени от червените им отблясъци, огромните кактуси приличаха на каменни колони; към тях именно обърна поглед ловецът на бизони.
Като отиде до тях с нож в ръка, той започна да сече ствола на най-голямото. Високото растение се простря скоро на тревата. След това насече стъблото и клоните на парчета с различна дължина и ги завлече край огъня. Но сигурно нямаше намерение да ги хвърли там! Тези сочни, зелени стъбла щяха по-скоро да изгасят, отколкото да засилят пламъците! Карлос нямаше такова намерение. Напротив, остави ги няколко стъпки настрана от огъня, и то така, че да наподобяват, доколкото е възможно, фигурата и ръста на човешко тяло. Две заоблени парчета служеха за бедра, две други за ръце, свити като у почиващ човек. „Лакътят“ на растението образуваше рамото на човека; покрита с широкия плащ на ловеца на бизони, фигурата заприлича поразително на човек, легнал на една страна край огъня!
Оставаше да се поставят глава и нозе, за да се допълни планът. Защото това беше план! Скоро се намериха и те! Една топка от трева бе поставена малко по-нагоре от раменете и с помощта на шал и шапка заприлича на това, за което трябваше да мине — на човешка глава. Шапката бе поставена върху топката така, че да я покрие почти изцяло и изглеждаше нарочно нахлупена, за да предпазва лицето на заспалия от роса и комари.