Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Така изглеждаше мястото, гдето подгоненият и обявен вън от закона ловец потърси подслон за нощуване.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА
Карлос каза истината, когато призна, че кучето е спасило живота, или поне, свободата му, което беше всъщност едно и също. Ако умното животно не бе вървяло преди него, той сигурно щеше да влезе в пещерата също така сигурно щеше да бъде уловен.
Вероломните му противници бяха взели всички необходими мерки да не го изпуснат. Скрили бяха конете си много навътре в пещерата. Самите те се бяха скрили зад издадените скали от двете страни на входа, така че щом ловецът се покаже, щяха да скочат върху му като тигри.
И кучетата бяха при тях, за да им помогнат — клекнали до господарите си и също така готови да се нахвърлят върху нищо неподозиращата жертва.
Засадата беше много добре замислена и досега добре проведена… Тайното напускане на селището и обиколното пътуване… изкусното приближаване до дола… търпеливото изчакване Карлос да се махне от пещерата, и заемането й едва след това… всички тези подробности бяха великолепно изпълнени.
Можеше ли ловецът на бизони да знае или дори да подозира, че са там? Те не допускаха нито за миг, че е научил за завръщането им от лов на бизони. Миналата нощ, когато бяха минали нагоре по долината към мисията, беше съвсем тъмно, а след като предадоха донесения лов, без да бъдат забелязани от някого, падре Хоаким им поръча да не се показват из града, докато не им обади. Така че малцина от прислужниците в мисията знаеха за завръщането им; никой от тия, които биха могли да се срещнат с Карлос, не знаеше нищо.
Следователно, разсъждаваха ловците, той не може да подозира, че са в пещерата. Нямаше да забележи на връщане и следите им нагоре из дола. Щеше да мине по тях едва когато стигне до камънаците, а там, разбира се, не можеха да се различат никакви следи.
Никога не е била поставяна по-умела клопка. Той щеше да влезе в пещерата, без да подозира нищо, може би като води и коня си. Щяха да се нахвърлят върху му заедно с кучетата си и да го вържат, преди да успее да извади пищов или нож! Нямаше изгледи да се спаси.
И все пак имаше някакъв изглед, както жълтият ловец много добре разбираше; това именно го караше да повтаря от време на време:
— Дявол да го вземе! Кучето ще ни попречи, момко Пеп!
На това самбото отговаряше само с постоянното гневно „carajo“, което доказваше, че и двамата се боят от кучето. И двамата бяха чували отдавна славата на Сиболо, при все че не знаеха отличната дресировка на умното куче.
Те смятаха, че ако влезе в пещерата преди господаря си, то ще ги открие и ще го предупреди. А ако влезе, докато господарят му не е наближил, засадата ще пропадне. Ако обаче кучето остане назад, работата ще е наред. Дори ако се движи едновременно с господаря си, така че той да наближи без предупреждение, пак ще има възможност да изскочат и да застрелят ездача или коня.
Така размишляваха двамата вероломни негодници, докато чакаха ловеца на бизони.
Не бяха още по местата, които възнамеряваха да заемат при входа на пещерата. Щяха да застанат там в последния миг. Седяха в сянката на скалите и наблюдаваха дола. Знаеха, че това очакване може да трае дълго, затова се настаниха колкото е възможно по-удобно, като изядоха и малкото храна, оставена в пещерата от ловеца на бизони. За да се защити от студа, мулатът бе наметнал плещите си с току-що присвоеното одеяло. Една кратуна с ракия, която бяха донесли със себе си, им даде възможност да прекарат доста весело времето. Само мисълта за Сиболо, която се промъкваше от време на време в съзнанието на жълтия ловец и на мургавия му събрат, помрачаваше радостта им.
Чакането бе по-кратко, отколкото и двамата допускаха. Те си въобразяваха, че предполагаемата им жертва ще отиде по-далеко — може би до самите покрайнини на селището… че някаква работа може да го задържи и че може да се върне едва призори.
Докато размисляха така няколко часа преди полунощ, мулатът, втренчил поглед надолу към дола, трепна внезапно и дръпна другаря си за ръкава.
— Гледай!… Ей там, момко Пеп! Оттатък идва гуерото!
Говорещият посочи някаква фигура, която идваше откъм равнината и наближаваше тясната част на дола. Едва се забелязваше при слабата светлина, че е фигура на конник.
— Carai! Той е! Carai! — отговори самбото, като се взря за известно време в тъмнината.