Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
— Стой наблизо, момко Пеп!… Шът! Дръпни кучетата! Иди на място … лягай ниско … шът! Аз ще дебна отвън…
Самбото зае мястото, според вече определения план, а жълтият ловец, уловил копоя, остана до входа на пещерата. След няколко мига се изправи, като махна тревожно с ръка.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Дявол да го вземе! Казах ти … всичко пропадна … Готви се, момко Пеп… кучето е по следите ни!
— Carajo Манл! Какво ще правим? — запита неспокойно самбото.
— Вътре … вътре … Да влезем вътре… ще го убием в пещерата … Вътре!
И двамата се втурнаха вътре и зачакаха. Решиха набързо да уловят кучето на ловеца, щом влезе в пещерата, и да го удушат, ако успеят.
Но бяха разочаровани; защото животното наближи изхода на пещерата, но не поиска да влезе, а се спря на камъка отвън и силно залая.
Мулатът ахна разочаровано, пусна копоя и се втурна с нож в ръка да гони Сиболо. В същия миг копоят изтича напред и двете кучета се сдавиха ожесточено. Битката щеше да свърши неблагоприятно за копоя, но още в следния миг и четиримата — мулатът, самбото, копоят и кучето вълк — се нахвърлиха върху Сиболо с ножове и зъби. Като видя това превъзходство на противниковите сили и получил вече няколко дълбоки рани, Сиболо избяга благоразумно между скалите.
Не го гониха, защото разбойниците все още се надяваха, че ловецът на бизони, неподозиращ какво значи всичко това, може да наближи към пещерата. Но тези надежди бяха краткотрайни. В следния миг те забелязаха при слабата светлина, че конникът обърна коня и препусна към изхода на дола! Разочаровани възклицания, просташки ругатни и яростни проклятия огласяха известно време сводестата пещера.
Разгневените негодници най-после се поуспокоиха, намериха пипнешком конете си в тъмнината и ги изведоха на скалата отвън. Там се спряха, за да доизразят яда си и да размислят какво ще правят по-нататък.
Безполезно беше да тръгнат веднага след него, защото знаеха много добре, че ловецът на бизони ще ги изпревари с няколко мили, преди да могат да се спуснат до равнината. Доста време още продължиха да изливат яда си и да проклинат Сиболо. Най-после, като им дотегна, пак се заловиха да обмислят какво да правят.
Самбото смяташе, че е безполезно да ходят по-нататък тази нощ — нямаше изгледи да настигнат ловеца на бизони, преди да съмне, а денем щяха да открият по-лесно следите му.
— Глупак си, момко Пеп! — отговори мулатът на тези разсъждения. — Гониш ли го дене… ще те види… пропада всичко, глупчо Пеп!
— Как тогава, братко Манл?
— Дявол да го вземе, забрави ли копоя? Той и нощем открива следите … Скоро ще пипнем гуерото!
— Ама, братко Манл, той ще спре десетина мили оттука! Ще можем ли да го настигнем тази нощ?
— Пак си глупак, момко Пеп! Ще се спре по-близо… ще се спре, защото няма да му дойде наум за копоя … Няма да се сети, че ще му открием следите… сигурно ще се спре. Дявол да го вземе! Това куче ни обърка работата… знаех си аз, че тъй ще стане… дявол да го вземе!
— Да пукне дано! Няма вече да ни пречи.
— Защо тъй мислиш, момко Пеп?
— Защо, братко Манл? Защото го прободох с ножа. Няма да се влачи далеко … сигур няма!
— Дявол да го вземе! Дано да е така… Ако е така, ще ти дам двойна унция. Да не беше туй куче — гуерото щеше да е сега в ръцете ни. Да ме беше кучето — щяхме да уловим гуерото, преди да се съмне. Скоро ще се спре… не знае. че сме тук… не знае за копоя … ще се спре, ти казвам, Сигур ще се спре, ей богу!
— Какво, братко Манл? Мислиш, че няма да ходи далеко?
— Сигур няма. Гуерото не язди далеко… няма где да иде … Скоро ще видим следи … Ще го намерим заспал … ще пропълзим … Ако няма кучето, сигур ще пропълзим.
— Ти не се грижи за кучето. Ако е живяло двайсет минути подир моя нож, много як звяр е. Ти намери гуерото, пък ще видиш, че няма да намериш куче с него!
— Дано, момко Пеп! … Да опитаме тогава … Хайде!
Като каза това, жълтият ловец пришпори коня си и последван от самбото и кучетата, тръгна надолу по каменливата теснина.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА
Като стигнаха до мястото, гдето бяха забелязали конника, Мулатът слезе от коня си и повика копоя. Каза му няколко думи и му посочи с ръка следата. Кучето разбра какво се иска от него, наведе нос към земята и хукна безшумно напред. Ловецът се качи пак на седлото и двамата с другаря си пришпориха конете, за да вървят след копоя.
Това беше много лесно при все че нямаше вече луна. Светлочервеникавата козина на кучето личеше отдалеко върху тъмнозелената трева, а нямаше нито храсти, нито по-високи треви да го закриват. Освен това, според наставленията на господаря си, то се движеше бавно по пътеката, при все че следата беше съвсем скорошна и би могло да върви много по-бързо. Обучено беше да се движи нощно време бавно и безшумно, затова присъщият на породата му рев не се чу ни веднъж.