Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

При тези думи мулатът посочи една тъмна фигура край огъня. Приличаше на легнал и заспал човек.

— Той е, Santissima! — отговори самбото. — Свил се е при огъня! Наистина е глупчо! Не се е сетил, че можем да го следим в такава тъмна нощ.

— Хм!… Дявол да го вземе! Няма куче нашият гуеро! Без повече приказки, момко Пеп! Подир мене!

Мулатът подкара коня си не направо към горичката, а към брега на реката, малко по-надолу. Яздеха мълчаливо, но вече по-бързо.

Жертвата им беше тъкмо там, гдето искаха да я намерят, затова бързаха да се възползуват от положението. И двамата познаваха добре местността, защото в същата горичка бяха убивали елени от засада. Като стигнаха до брега, и двамата слязоха от седлата, вързаха конете и кучетата във върбалака и тръгнаха към горичката.

Не бяха предпазливи, както биха постъпили при друг случай. Бяха сигурни, че жертвата им е заспала край огъня. Глупак, мислеха те. Но как би могъл наистина да подозира, че са там? И най-хитрият би могъл да предположи, че е в безопасност при такива условия. Напълно естествено беше да заспи, както е бил уморен. Естествено е било да запали огън. Нощта беше неприятно студена и без огън не би могло да се спи. Всичко беше напълно естествено.

Стигнаха до края на горичката и без колебание пропълзяха към храстите.

Нощта беше тиха, ветрецът едва поклащаше някое листо и най-малкото шумолене в храстите би могло да се чуе из цялата полянка. Тихо шуртене на далечен бързей, тих ромон от по-близки води, случаен вой на прериен вълк или тъжен стон на нощна птица бяха единствените звуци, достигащи до слуха.

Но при все че ловците се движеха из гъст храсталак, никакъв звук не издаде, че те напредват. Не прошумя лист, не плесна вейка, не пропука сух клон, натиснат от ръка или коляно, нищо не издаде, че в тъмния гъсталак има хора. Те умееха много добре да се промъкват из него. Напредваха безшумно, както змия пълзи из тревата.

На полянката беше съвсем тихо. В средата и гореше голям огън, който я осветяваше изцяло с яркия си пламък. Лесно можеше да се забележи фигурата на великолепен жребец — жребецът на ловеца на бизони, — застанал край огъня; а още по-близо легналият му господар, който изглеждаше заспал! Да, ето плаща, сомбрерото, ботушите и шпорите! Ето и ласото, спуснато от шията на коня и сигурно навито около ръката на спящия. Всичко това можеше да се забележи от пръв поглед.

Конят трепна, удари пръстта с копитото си и пак утихна. Какво бе чул? Някой див звяр, който се движи насам? Не, не див звяр… нещо по-лошо.

Откъм южния край на полянката изпод храстите надникна едно лице. — човешко лице! Показа се само за миг, после пак се скри зад листата. Това лице можеше лесно да се познае. Жълтият цвят, който се виждаше много ясно при светлината на пламъка, подсказваше чие е. Беше на мулата Мануел.

То остана за миг скрито зад листата. После пак надникна, а до него и друго, по-мръсно. И двете бяха обърнати в една и съща посока. И двете гледаха легналия край огъня човек, който изглеждаше все още дълбоко заспал! Погледите и на двамата блестяха със злобно ликуване. Успехът изглеждаше сигурен — жертвата беше най-после в ръцете им! Лицата се отдръпнаха пак и за миг нито звук, нито нещо друго показа, че те са там. След този миг обаче мулатът подаде пак глава, но този път от друго място, съвсем близо до земята, от една пролука между храстите.