Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
От друга страна, едва ли щеше да се измъкне от това гадно място с повече от двадесет души, с които после трябваше да прекоси враждебните земи, охранявайки златото. Бъдещето на Халоня. Не можеше да си позволи да изгуби повече хора.
Стигнеха ли таграта, никаква опасност не би могла да застраши двадесет въоръжени конници. Време за отмъщение имаше — години напред. Нино беше млад, но добре разбираше какво означава да съхранят този първи париас.
Сега той и неговият малък отряд полагаха началото. След тях щяха да дойдат други, да се връщат година след година. Вълната щеше да залее цял Ал-Расан, чак до проливите на юг.
Но най-напред им предстоеше да се справят с бандитите в тази клисура. И вече трябваше да са го направили.
До него някой се строполи със стон. Нино се обърна светкавично и заби меча си в корема на човека, който току-що беше убил един от неговите войници. Бандитът изкрещя, очите му се изцъклиха. Нино завъртя меча, преди да го изтегли. Човекът притисна с ръце мокрите си хлъзгави вътрешности, които тръгнаха да се изсипват от корема му.
Нино още не беше спрял да се смее, когато видя петдесетте конници да се спускат в дефилето.
Първият изумен поглед го увери, че са джадити, но после — чудно нещо! — видя, че конете им са дребни и невзрачни, явно местна порода. И в същия миг с отчаяние разбра, че те не са дошли да им помогнат, а да убиват.
Видя изображението на орел върху старомодния шлем на водача им и догадката го смрази.
Познаваше тази емблема. Всеки войник в Еспераня беше чувал за този шлем и за човека, който го носи. Умът на Нино отказваше да приеме очевидната истина. Връхлетя го ужасното чувство за несправедливостта на случващото се. Вдигна меча си и зачака мъжа с орела на шлема, който се насочи право към него. Първият му яростен удар беше към гърдите на противника, но той с лекота го отблъсна. В същия миг Нино видя дългото блестящо острие да се спуска над него гибелно и неотвратимо. Носле мракът го погълна.
Айдар, който се сражаваше редом с баща си, събираше кураж да предложи отстъпление.
Никога досега баща му не се беше заинатявал така, когато битката явно вървеше на зле. Бяха си извоювали име, богатство, имаха своята крепост Арбастро — и всичко това, защото знаеха кога да се бият и кога да отстъпят. А сега моментът беше точно такъв.
Раната на брат му беше причината. Абир умираше на коравата земя до тях и баща му беше обезумял от мъка. Един от хората им беше коленичил до Абир и държеше главата му, други двама се бяха изправили пред него, за да го защитят, ако някой от проклетите джадити се промъкнеше през пръстена.
До него баща му беше страховит. Връхлиташе яростно върху врага, явно изгубил представа за обстоятелствата, без да си дава сметка, че повече от половината им хора са мъртви. Бяха останали трийсетина души, колкото бяха и джадитските мършояди. Този безумен сблъсък лице в лице ги обричаше на гибел.
Трябваше да се спасяват, иначе щяха да паднат до един в тази клисура. Видя как баща му яростно се нахвърля върху изправилия се насреща му джадит и стоварва удар след удар върху вдигнатия му щит. Джадитът бавно отстъпваше, но ръката му с щита не трепваше. Точно до баща му се сражаваше джадитският капитан, онзи с жълтата коса, и в този миг още един от хората им падна, сразен от мощния му удар. Всички щяха да загинат тук.
Тъкмо тогава ги връхлетя втората джадитска вълна и тропотът на конете им прокънтя като буря в дефилето.
Айдар се обърна ужасен. „Вече е късно!“ — мина му през ума и внезапно в съзнанието му се мярна с изумителна яснота образът на бледата чернокоса девица, дошла за душата му, протягаща дългите си нокти към сърцето му. И само секунда по-късно осъзна, че не разбира нищо от онова, което ставаше този ден.
Водачът на тази нова джадитска вълна премина като вихър през редиците на разбойниците и се насочи право към жълтокосия мъж, който не преставате да размахва тежкия си меч. Надигна се на седлото, отрази яростната му атака, спря рязко коня си и с неподражаема ловкост нанесе удар, който прати жълтокосия в небитието.
Айдар изведнъж разбра, че стои със зяпнала уста, и побърза да я затвори. Отчаяно потърси с поглед окървавената фигура на баща си и го видя да стои сред хаоса от нови коне и умиращи мъже с отпуснат меч, а в очите му се беше върнала ясната, трезва мисъл.