Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Нино видя как помощникът му се плъзна от седлото и се втурна да му помогне. Вторият разбойник, който чакаше Едрике да падне, така и не разбра кой го уби. Тласкан от безумна ярост, Нино замахна с меча си и с един удар му отряза главата — тя тупна на тревата и се търколи като топка. Бликналата от обезглавеното тяло кръв опръска всичко наоколо.
Нино нададе тържествуващ рев. Едрике скочи и застанаха рамо до рамо — двама свети войници на Джад срещу пълчища неверници.
Докато размахваше меча, за да си проправи път, Нино внезапно си спомни мисълта, която му се беше мярнала и изчезнала за миг.
Дори сред задъхания, потен хаос на битката тази мисъл го смрази: онези, които хората му бяха видели на южния край на долината, не можеха да са в съюз с разбойниците, направили засадата. Това беше повече от очевидно. Къде му беше умът? Никой не поставяше такива смъртоносни капани, разделяйки силите си.
Той се опитваше усилено да мисли, да проумее смисъла на случващото се, но битката беше ръкопашна, в нея вече вземаха участие не само мечовете, а и юмруците, лактите и ножовете. Нямаше време да обмисли всичко. Но сега поне стрелите им бяха спестени. Разбойниците вече не можеха да стрелят, защото рискуваха да наранят собствените си хора.
Мулетата! Нино внезапно си спомни за златото. Не успееха ли да го запазят, всичко останало губеше смисъл. Той стовари бронираната си ръка в лицето на един от бандитите и чу как костите му изпращяха. Затишието, настъпило за миг, му позволи да се огледа. Няколко от хората му бяха обкръжили сандъците. Две от мулетата лежаха на земята — онези страхливци продължаваха да убиват животните.
— Натам! — извика той на Едрике. — Опитай се да си пробиеш път!
Едрике кимна и се обърна — и миг по-късно се строполи. Един от разбойниците изтегли окървавения си меч от тялото му.
На мястото, където току-що беше помощникът му — храбър, самоуверен, кипящ от живот мъж — сега стоеше призрак.
Мъжът, убил Едрике, беше поне шестдесетгодишен. Як като бик, мускулест, широкоплещест, с широко чело и огромна грозна глава — и целият покрит с кръв: от плешивото теме и дългата разчорлена бяла брада, до долнището на кожената ризница. С пламнали от бойна стръв очи, мъжът насочи окървавения си меч към Нино.
— Предай се или ще умреш! — изрева той на завален есперански. — Ако се подчиниш, можеш да се откупиш!
Нино погледна групичката, обкръжила мулетата. Много от хората му вече бяха мъртви, но падналите пред тях врагове бяха още повече, а неговите войници бяха най-добрите в Халоня. Старецът се опитваше да го сплаши, вземаше го за страхливец и глупак.
— Джад да те порази! — дрезгаво изкрещя Нино и яростно се хвърли срещу противника си. Силата на удара му накара стареца да отстъпи. От лявата страна на Нино изскочи друг разбойник, но ударът му беше насочен прекалено високо. Нино приклекна, майсторски отблъсна нападението и сам премина в атака. Усети как острието потъна в жива плът. Изпълни го огненоалено ликуване. Жертвата му изгъргори и се свлече на заскрежената земя.
Белобрадият разбойник за миг се вцепени и Нино използва колебанието му да се втурне право срещу него. Старецът бързо се отдръпна и го остави да профучи край него натам, където оцелелите му хора яростно бранеха златото. Нино стигна до тях и беше посрещнат с възторжени възгласи. Със свирепо ръмжене той се обърна към врага, за да продължи битката.
Да се предаде? На тези?! Кралят му да го откупва от ашаритските бандити, след като е изгубил златото? Имаше и по-лоши неща от смъртта, много по-лоши.
„Това не е войната, за която мечтаех“ — мислеше си Алвар.
Спомняше си имението, детството си на единствен син на бивш войник. Момче, което не се разделяше с дървения меч дори вечер, когато си лягаше. Славни и героични видения танцуваха пред очите му, когато се вглеждаше в звездния мрак вечер. Това беше много отдавна.
Сега стояха в бледата слънчева светлина в северния край на долината и чакаха.
Лаин Нунес беше наредил да убиват всеки, който излезе от долината. Досега бяха излезли само двама, вкопчени един в друг, пръхтящи и ръмжащи като животни.
Двубоят им ги беше извел от дефилето, докато се търкаляха по земята и всеки протягаше пръсти към очите на другия. Лудус и Мартин, точни и умели както винаги, се приближиха с конете си и бързо ги довършиха със стрели. Двете тела останаха да лежат, все още вкопчени, на заледената трева.