Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Използваха ни — тихо каза той. — Това е старческо слабоумие. Прекалено стар съм за водач. Трябваше да умра преди да дочакам този ден.
И съвсем неочаквано прибра меча си в ножницата и се отдръпна, видимо безразличен към битката, а в това време новите джадити убиваха първите без милост и колебание, макар че мъжете бяха захвърлили мечовете и викаха за милост, обещавайки откуп.
Никой не беше пощаден. Айдар, застанал заедно с баща си до умиращия си брат, мълчаливо наблюдаваше битката.
Мъжете, дошли на юг за златото на ашаритите, безразсъдно бяха влезли в капана и след това бяха оцелели благодарение на куража и изкуството си. А сега и последният от тях лежеше мъртъв в тъмната клисура.
Всичко утихна, чуваха се само стоновете на ранените разбойници. Новодошлите бяха застреляли ранените животни и това беше причината оглушителният шум да секне. Оцелелите коне бяха събрани на едно място и Айдар ги загледа с възхищение. Бяха великолепни жребци, в Ал-Расан нямаше такива, които да се сравнят с тях.
Айдар заедно с баща си и останалите хвърли оръжието, както им беше наредено. Нямаше смисъл да се съпротивляват. Бяха останали едва двайсетина души, изтощени, повечето ранени, без път за бягство под зоркия поглед на петдесет въоръжени конници. Недалеч, с пъхнат под главата чул, лежеше и дишаше накъсано Абир — опитваше се да превъзмогне болката. Раната в бедрото му беше много дълбока и въпреки стегнатата превръзка продължаваше да кърви. Айдар беше виждал такива рани. Брат му щеше да умре. Това размътваше разсъдъка му, пречеше му да мисли трезво. Внезапно си спомни видението, което му се беше явило, когато конниците нахлуха в клисурата: смъртта в образа на жена, опитваща се да сграбчи в ноктите си живота му.
Оказа се, че не неговия живот. Той коленичи до брат си и докосна бузата му. Не можеше да каже нищо. Абир го погледна, вдигна ръка и докосна пръстите му. В очите му се четеше страх. Айдар преглътна. Не биваше да плаче — още бяха на бойното поле. Стисна ръката на брат си и се изправи, направи няколко крачки и застана до баща си. Окървавената глава на стареца беше вдигната високо, раменете му бяха изправени, погледът му беше прикован в конниците.
Тариф ибн Хасан от Арбастро беше заловен — след повече от четиридесет години.
Разбойникът, който беше повече от цар — и който можеше да се нарече лъв с повече право от пълчищата претенденти с царска кръв след падането на Силвенес.
Вцепенението на Айдар се дължеше отчасти и на това. Тази клисура бележеше края на техния свят. Още една легенда, която щеше да се прибави към останалите и да разнася мрачната слава на долината. Лицето на баща му беше безизразно. Повече от три десетилетия множество халифи, а после и половин дузина царе се бяха клели, че ще му отрежат пръстите на ръцете и краката един по един, преди да му позволят да умре.
Водачите на новия отряд го гледаха от конете си. Видът им беше невъзмутим, сякаш не се беше случило нищо особено. Мечовете им бяха в ножниците. Единият беше ашарит, а другият — както и всичките им войници — джадит. Вторият носеше старомоден шлем с бронзов орел на обръча. И двамата бяха непознати на Айдар.
Баща му не ги изчака да заговорят, а каза:
— Вие сте рагоски наемници. Мазур Киндата е замислил всичко.
Двамата мъже се спогледаха и Айдар като че забеляза насмешка в тези разменени погледи. Беше твърде опустошен, за да се ядоса. Брат му умираше. Цялото тяло го болеше, а главата му бучеше от внезапната тишина. Ала истинската болка беше в сърцето му.
Ашаритът заговори с тона и маниера на царедворец:
— Чувството за собствено достойнство изисква да признаем, че заслугата донякъде е наша, но в основното сте прав — наистина сме от Рагоса.
— Направили сте така, че да разберем за париаса. И да тръгнем на север. — Гласът на Тариф беше безизразен. Айдар примигна.
— И това е вярно.
— А жената на хълма? — внезапно попита Айдар. — От вашите ли е?
Баща му го погледна, но не каза нищо.
— Да, тя пътува с нас — отвърна мъжът с красивото лице и бисерната обица на ухото. — Нашата лекарка. Тя също е киндатка. Не може да им се отрече, че са умни, нали?
— Това не са го измислили те — намръщи се Айдар.
— Не, тази част от плана беше наша — намеси се джадитът. — Помислих си, че няма да е зле да отвлечем вниманието на ди Карера. Бях чувал някои слухове от Ескалу.