Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Човекът на желязната седалка не приличаше на човек — той беше с ръкавици, с очила, с гумена маска, която предпазваше от прах носа и устата, и бе част от чудовището — робот, седнал на кормилото. Бумтежът на цилиндрите ехтеше в цялата околност, сливаше се е въздуха и земята и те затреперваха в такт с него. Трактористът нямаше власт над машината си — тя вървеше напряко, през нивята на арендаторите, завиваше и пак напряко се връщаше обратно. Само едно леко движение на лоста — и гъсеничният трактор би се отклонил от правия си път, но ръката на тракториста не можеше да извърши това движение, защото чудовището, създало трактора, чудовището, изпратило го тук, командуваше ръцете на тракториста, неговия мозък и мускули; то бе сложило на тракториста наочници, намордник, бе замъглило с наочниците разума му, заглушило с намордника неговата реч, замъглило неговото съзнание, заглушило думите на протест. Той не виждаше земята такава, каквато тя беше всъщност, не можеше да помирише нейния аромат, краката му не газеха буците на тази земя, той не усещаше топлината и силата й. Трактористът седеше на желязната седалка и стъпваше върху железни педали. Той не можеше нито да подвиква, нито да бие, нито да ругае, нито да ободрява това същество, защото то беше част от него, а той не можеше да подвикне, да шибне, да изругае или да ободри сам себе си. Трактористът не познаваше тази земя, не я ползуваше, не вярваше в нея, не молеше от нея милости. Ако хвърленото семе не дадеше кълнове, това нямаше да го разтревожи. Ако младите филизи увехнеха от суша или изгниеха от проливни дъждове, това щеше да го развълнува толкова, колкото би развълнувало трактора.
Той обичаше тази земя не повече от банките. Той можеше да се възхищава от трактора — от фино изработените му части, от мощта му, от рева на цилиндрите му; но този трактор не беше негов. След трактора вървяха блестящите дискове, те пореха земята с острите си краища, сякаш това беше не оран, а хирургия; разрязаният пласт отиваше надясно, а вторият ред дискове го режеше и отмяташе наляво; ножовете блестяха, излъскани от разрязаната земя. А след дисковете се влачеха браните, те решеха с железните си зъби земята, дребните буци се разтрошаваха и пръстта се слягаше. След браните идваха дългите сеялки: дванадесет извити железни члена, създадени в леярната на завода, съвкупяващи се със земята както всички механизми — спокойно, без страст. Трактористът седеше на желязната седалка и се гордееше с прокараните не по негова воля прави бразди, гордееше се с чуждия, безразличен нему трактор, гордееше се със силата, над която той нямаше власт. А когато дойдеше жътва, никой нямаше да стрие горещите буци между пръстите си. Ничии ръце не бяха докосвали тези семена, никой нямаше да очаква кълновете с трепет. Хората щяха да ядат това, което не са отгледали, между тях и хляба нямаше да съществува никаква връзка. Земята раждаше от желязото и пак от него бавно умираше; вече нямаше да я обичат и мразят, нито да се обръщат към нея с молитви и проклятия.
На пладне трактористът обикновено спираше до някоя фермерска къща и изваждаше закуската си: сандвичи, увити в парафинирана хартия — бял хляб, туршия, сирене и шунка, парче сладкиш с щемпел като някаква машинна част. Той ядеше без охота. А арендаторите, които още не бяха се изселили, идваха да го погледат и с любопитство следяха как сваля очилата и гумената маска, под които бяха останали бели кръгове около очите и голям бял кръг около носа и устата. Ауспухната тръба на трактора продължаваше тихо да бумти, защото горивото беше толкова евтино, че нямаше смисъл да се спира дизеловият мотор и после да се загрява отново. Любопитни деца се тълпяха наоколо — окъсани деца, които ядяха питките си. Те следяха с гладни очи как трактористът развива сандвичите, душеха с изострилите се от глад нослета миризмата на туршията, сиренето и шунката. Те не говореха нищо на тракториста. Следяха ръката му, поднасяща храната към устата. Те не гледаха как той дъвче; очите им не се откъсваха от ръката със сандвича. А скоро и арендаторът, който не искаше да напусне земята си, идваше тук и клякаше в сянката край трактора.
— Та ти си бил синът на Джо Дейвис?
— Същият — отговори трактористът.
— Защо си се захванал с такава работа — против своите?
— Плащат ми три долара на ден. Омръзна ми да пълзя за парче хляб и да гладувам. Имам жена, деца. Трябва да ядем. Плащат ми три долара и работата е постоянна.
— Всичко това е вярно — каза арендаторът. — Но заради твоите три долара гладуват петнайсет-двайсет семейства. Стотина души напуснаха това място и се скитат по пътищата все заради твоите три долара. Това хубаво ли е?