Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)

Мат бързо отвърна очи. Погледна към Аруула и още веднъж се уплаши. Младата варварка беше пребледняла. Не, нещо повече — беше бледа като смъртник.

— Толкова много смърт… — прошепна, — … толкова много насилие и кръв. — Тя потръпна от ужас.

Мат само кимна. Макар и да не разполагаше с шестото чувство на Аруула, и той можеше да се досети какво се е случвало на това място. Почти му се струваше като че предсмъртните викове на безброй мъже още тегнат във въздуха, като ехо, което никога няма да изчезне.

Естествено Мат знаеше с каква цел някога е бил построен Колизеят. Кой не го знаеше? И древният дух е бил съживен отново. „Игрите“ продължаваха. Като че ли нищо не се беше променило. Зрителите изглеждаха жадни за сензации, направо кръвожадни както някога, а и днес очевидно се намираха мъже, които имаха желание да заложат живота си на карта на арената на ужасите за… да, всъщност за какво? Слава и чест ли? Да умреш със смъртта на героите? И единият, и другият отговор се сториха на Мат еднакво абсурдни. И не искаше да мисли повече за това.

По дяволите, искаше да узнае съвсем други неща! Рязко се обърна към Мое, който мълчеше през цялото време. Сега, когато срещна святкащия поглед на Мат, лицето му остана неподвижно, поне външно. Мат обаче си помисли, че зад тази маска на равнодушие и невъзмутимост открива нещо друго — гневен израз и нещо като озлобление. И когато се вгледа по-внимателно, помисли си, че в ъгълчетата на устинте на Мос вижда нещо като загатване за цинична усмивка.

— Какво означава всичко това? — поиска да разбере Мат. Говори най-сетне!

Но Мос продължаваше да мълчи. Само с жест даде на Мат да разбере, че трябва да сдържа децибелите на гласа си. Без да се забележи, Мос се огледа, но никой от зрителите около тях, види се, не прояви особен интерес към „изблика на чувства“ на Мат Дракс. Тогава каза на него и на Аруула да седнат. Мат седна на каменната скамейка, а младата варварка зае място между него и Мос, за да може да им превежда.

— Боговете получиха сведение за кацането на огнената птица — разказа Мос. — Заповядаха да я издирят. И отрядът търсачи я докара в града. Богът на войната заповяда да я поставят тук на арената.

— Какво стана с мъжа, който е облечен като мен? — попита Мат. — Какво знаеш за него?

Мос не отговори. Не че не искаше, а защото се случи нещо друго, което привлече вниманието на всички присъстващи. Мос, Мат и Аруула не направиха изключение.

Гръмна оглушителен шум, от който на човек може да му настръхне косата. Мина известно време, докато Мат открие източника. При това погледът му се зарея из балконите за зрителите и в странните лица сред публиката. На реда зад него някой носеше дори слънчеви очила, макар и само с едно здраво стъкло. Когато очите му се спряха на младата жена, тя му отвърна и замига привлекателно през кръглата празнина на рамката. Мат бързо отмести погледа си и го насочи по-нататък. Откри каменни фигури, които стояха върху мраморното било на Арената. Карикатури на хора, у които едва ли беше останало нещо човешко — и въпреки това имаха някакво своеобразно, почти зловещо излъчване.