Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)
- Автор: Хан Роналд, Френц Бернд
- Язык: болгарский
- Год: Литера Прима
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)». Краткое содержание книги:
В такова бъдеще попада командирът от самолетната ескадрила на НАТО Матю Дракс, или както ще го наричат Маддракс. Той трябва да разреши загадката как е попаднал в този непознат свят и какво е станало с изчезналите му бойни другари.
Съдържание:
1. Йо Цибел: Богът от ледовете (Перевод: Тончо Стаменов)
2. Йо Цибел: Градът на прокълнатите (Перевод: Тончо Стаменов)
3. Тимоти Щал: Виж Рим и умри
4. Бернд Френц: Отхвърлените
5. Роналд Хан: Кървавата крепост (Перевод: Тончо Стаменов)
6. Майкъл Периш: Сред белия ад (Перевод: Тончо Стаменов)
7. Бернд Френц: Последната жертва (Перевод: Тончо Стаменов)
8. Роналд Хан: Спящият крал (Перевод: Тончо Стаменов)
9. Майкъл Периш: Змията в рая (Перевод: Тончо Стаменов)
10. Йо Цибел: Богове и варвари (Перевод: Тончо Стаменов)
Мат веднага поде отново:
— А видял ли си някого, който е облечен като мен? — Той потри между пръстите си плата на изпокъсания си летателен комбинезон.
Мос кимна.
— Аха.
— Какво да? Знаеш ли нещо за огнената птица или за човек като мен? — каза Мат припряно.
След като Аруула преведе, Мос пак кимна с глава.
— Ще ви заведа. Утре.
И с това се приключи. Въпреки всичките протести и въпроси, които Мат изложи. Мос им посочи къде да пренощуват. Преграденото с дъски помещение се намираше малко по-надолу в коридора, от другата страна.
Тази нощ Мат сънува безвъзвратно отминалите времена. Видя самия себе си като малко момче да седи до майка си върху тясна пейка. Майка му му изсвири на пианото някаква песен.
Често го правеше с надеждата да събуди музикален талант у сина си. Не успя.
Когато Мат отвори очи и погледна в тъмнината, стори му се, че сънят още не е свършил. Продължи още няколко секунди. Защото в мрака си помисли, че все още слуша клавирна музика, тиха, лееща се. Меланхоличната мелодия на една песен, която знаеше и която в това време беше отдавна забравена.
As time goes by…[4]
Никога преди в живота си Ноона не е била заобиколена от толкова много хора. Трябва да бяха хиляди. И въпреки това никога не се беше чувствала толкова самотна и изгубена.
Около нея все още бушуваха тези абсурдни и ужасяващи двубои. Оръжия дрънчаха, кръв се лееше, мъже крещяха и ръмжаха, от болка и триумф. А между сражаващите се яздеха отвратителните мъже върху своите гущери и наблюдаваха всичко с черните си очи.
Никога преди Ноона не беше преживявала по-лош кошмар. Пожелаваше си да се събуди. Или поне да може да повярва, че всичко това е само сън.
Но тя беше и си оставаше будна. По-будна дори от всякога преди. Всяко нейно сетиво, изглежда, функционираше с непозната досега чувствителност. Беше в състояние да възприема десетина и повече впечатления едновременно. Страхът й отдавна беше отстъпил място на чистата паника. Тя трепереше и тихо хлипаше, шепнеше безсмислени думи, а сълзите й изглеждаха като врящи, толкова силно пареха в очите и по бузите й.
Маддракс и Аруула бяха изчезнали. А Ларн…?
За известно време Ноона успяваше да наблюдава приятеля си. Едва можеше да го познае! Целият беше в кръв, но съвсем малка част от нея беше от неговата собствена. От тъмната маска, в която се беше превърнало лицето му, кръглите му очи хвърляха бели отблясъци. Държеше се сякаш е загубил и последната частица разум. Като… диво животно.
Ноона си пожелаваше да се махне далеч от този град. Не можеше да си представи, че ще живее тук. Не искаше живот, който започва по такъв начин — с кръв и смърт. И почти си пожелаваше да не е освобождавала Ларн. Тогава никога не би дошла в Роома, а щеше все още да е под сигурната закрила на своята орда, където животът беше прост, но добър. Ала този живот беше отминал.
И ако не внимаваше, тогава и новият й живот щеше веднага да свърши. Защото Ноона все още се намираше точно сред хаоса на битката и мъжете около нея въртяха така безогледно оръжията си, че досега Ноона се отърва от наранявания само благодарение на големия си късмет.
Току-що покрай главата й изсвистя острието на меч и Ноона дори усети движението на въздуха. Продължи да върви със залитане. С надеждата да се измъкне от бъркотията на боя, следваше една посока. Но морето от тела, изглежда, нямаше край, макар Ноона да виждаше къщите около големия площад. Но те като че ли не се приближаваха.
Ноона започна да се моли. С разтреперани устни, но безмълвно. Молеше се горещо на всички богове. Да й помогнат, да й посочат пътя за излизане от този ад…
… и чудото стана. Някой я улови за ръката и каза със спокоен, кадифен глас:
— Ела!
Ноона се спря и се възпротиви на нежното дръпване. Погледът й се проясняваше толкова бавно, сякаш гледаше в развълнувана вода, която постепенно се успокоява. И едва тогава видя образа на особата, която стоеше пред нея. Която се появи така внезапно, като че ли наистина падна от небето.
Беше най-красивото лице, което Ноона беше виждала някога. Толкова симетрично, сякаш са го моделирали самите богове.
Лицето на жена, по-възрастна от самата Ноона, но все още млада. На пълните й устни беше изписана усмивка, а очите изпълнени с топлина, толкова доловима, че Ноона престана да трепери.