Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)
- Автор: Хан Роналд, Френц Бернд
- Язык: болгарский
- Год: Литера Прима
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)». Краткое содержание книги:
В такова бъдеще попада командирът от самолетната ескадрила на НАТО Матю Дракс, или както ще го наричат Маддракс. Той трябва да разреши загадката как е попаднал в този непознат свят и какво е станало с изчезналите му бойни другари.
Съдържание:
1. Йо Цибел: Богът от ледовете (Перевод: Тончо Стаменов)
2. Йо Цибел: Градът на прокълнатите (Перевод: Тончо Стаменов)
3. Тимоти Щал: Виж Рим и умри
4. Бернд Френц: Отхвърлените
5. Роналд Хан: Кървавата крепост (Перевод: Тончо Стаменов)
6. Майкъл Периш: Сред белия ад (Перевод: Тончо Стаменов)
7. Бернд Френц: Последната жертва (Перевод: Тончо Стаменов)
8. Роналд Хан: Спящият крал (Перевод: Тончо Стаменов)
9. Майкъл Периш: Змията в рая (Перевод: Тончо Стаменов)
10. Йо Цибел: Богове и варвари (Перевод: Тончо Стаменов)
„Коя си ти?“ — искаше да я попита, но непознатата поклати нежно глава, продължи да се усмихва и докосна устните на Ноона с нежни пръсти, погали ги.
Ноона усети вкуса… на нещо. Върху устните й имаше нещо, което никога не беше опитвала, но мигновено й се стори толкова вкусно, че пръстите си да оближеш и езикът на Ноона се плъзна по устните и пое чудесния вкус.
— Какво…? — започна тя, но собственият й глас прозвуча като чужд в ушите й и някак като че идваше отдалеч. Каквото и да казваше, Ноона не разбираше и собствените си думи.
Не бяха важни. Всичко загуби значение. Онова, което ставаше около нея, загуби ужаса си. И самата Ноона се чувстваше лека, безкрайно лека.
Когато последва красивата непозната, Ноона вярваше, че се рее във въздуха. Краката й сякаш не докосваха земята. И накрая съвсем си помисли, че лети.
Дори знаеше накъде лети, макар никой да не беше й го казал. Просто го имаше в главата й, в мислите й, в които внезапно се беше отворило безкрайно много място.
Летеше към нов живот. Красив живот. Към живот мечта! И тогава се озоваха. В двореца от мечтите.
Сънят на Ларн свърши дълго преди да го осъзнае. Задъхан и широко разкрачен, стоеше над противника си. Кръв капеше от остриетата на тоягата меч върху смъртно ранения, съединяваше се с онази, която изтичаше на тласъци от раните, все побавно, защото сърцето на другия едва биеше. После съвсем спря.
И за някакъв безкраен миг Ларн имаше чувството, че всичко около него, целият свят беше спрял. Не чуваше шума, който все още бушуваше около него, и всички движения изглеждаха като замръзнали. Виждаше само мъртвите, които тежаха на съвестта му, тяхната кръв и долавяше последното им издихание, което сякаш бяха обединили, за да го стоварят върху него като повей на вятър.
После този момент отмина и светът продължи да се върти. По-бързо от преди, както се стори на Ларн, защото онова, което се случи през следващите минути, изглежда, стана с неестествена бързина. Толкова бързо, че Ларн почти не се почувства като част от него. Нещо повече, помисли си, че само следи всичко от някаква висока наблюдателница, без самият той да може да стори нещо.
Шумът от гласовете около Ларн се промени. Вече не чуваше грохота на сражението и бойните викове. На тяхно място се понесоха възгласи на ликуване и ридания. Първите — от близките и приятелите на оцелелите бойци, последните — от опечалените близки на мъртвите, които бяха заплатили с живота си този смъртоносен подбор.
От една съседна улица се появи огромна кола, теглена от уродливи, рогати твари, придружавани от същинска орда създания с нисък ръст, които възбудено и пронизително писукаха и крещяха, щъкаха натам-насам с дългите си мантии и събираха труповете. По три или четири джуджета грабваха мъртвия, довличаха го до колата и го товареха на платформата. За няколко минути широкият площад беше „почистен“ и колата отново изчезна.
Победилите бойци формираха процесия. Ездачите на гущери помагаха, като с викове или удари с копия ги заставиха да се подредят в строй. Ларн смяташе, че са повече от двайсет, може би трийсет. Мнозина от мъжете сами бяха ранени, някои толкова тежко, че Ларн се чудеше как все още се държат на краката си.
Тогава свитата, пак по заповед на ездачите, потегли отново. Ликуването, виковете и акламациите на зрителите напираха на талази към мъжете и Ларн се почувства като понесен от някаква вълна. Сякаш нямаше нужда да мести краката си, за да върви напред. Беше го обзело никога неизживявано досега чувство. Струваше му се, че е толкова силен, че може да полети. Маршируваха по улички и улици, обградени от хора, които им отправяха благопожелания. Накрая стигнаха до особено широка улица, която водеше до сграда, толкова огромна и впечатляваща, че въображението на Ларн не беше в състояние да я опише.
Странникът, който му разказа за Роома, нито беше преувеличил, нито беше излъгал. В двореца, който се намираше пред тях в лъчите на залязващото слънце, можеха да живеят само богове!
Ларн може и да се е съмнявал в боговете, които почиташе неговата орда, но тук нещата бяха съвсем други. Великолепният разкош, величествените размери на двореца и всичко онова, което се виждаше наоколо, можеше да е издигнато само от боговете. Или по тяхна повеля. Това беше чудо, сътворено от камък. Никъде не можеше да съществува нещо по-красиво! И той и другите мъже бяха въведени точно там. В двореца. При боговете. Поне така вярваше младият варварин… Стена обграждаше района на двореца. Огромната порта в нея се охраняваше от половин армия лица с войнствен вид. Когато ездачите на гущерите и избраните пристигнаха, портата се отвори. За известен момент Ларн имаше впечатлението, че пред тях се открива раззинатата паст на огромно чудовище, готово да ги погълне всичките, заедно с кожата и костите. И те навлизаха в тази паст без да спират…