Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)
- Автор: Хан Роналд, Френц Бернд
- Язык: болгарский
- Год: Литера Прима
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)». Краткое содержание книги:
В такова бъдеще попада командирът от самолетната ескадрила на НАТО Матю Дракс, или както ще го наричат Маддракс. Той трябва да разреши загадката как е попаднал в този непознат свят и какво е станало с изчезналите му бойни другари.
Съдържание:
1. Йо Цибел: Богът от ледовете (Перевод: Тончо Стаменов)
2. Йо Цибел: Градът на прокълнатите (Перевод: Тончо Стаменов)
3. Тимоти Щал: Виж Рим и умри
4. Бернд Френц: Отхвърлените
5. Роналд Хан: Кървавата крепост (Перевод: Тончо Стаменов)
6. Майкъл Периш: Сред белия ад (Перевод: Тончо Стаменов)
7. Бернд Френц: Последната жертва (Перевод: Тончо Стаменов)
8. Роналд Хан: Спящият крал (Перевод: Тончо Стаменов)
9. Майкъл Периш: Змията в рая (Перевод: Тончо Стаменов)
10. Йо Цибел: Богове и варвари (Перевод: Тончо Стаменов)
Но зад портата все пак нямаше никаква паст на чудовище, естествено. Зад нея се намираше площад с овална форма, с размери поне пет хвърлея на копие. Около него минаваше колонада, отгоре — каменни фигури, които гледаха към площада. В средата се извисяваше ъгловата игла от камък. Ларн видя извори, каквито не беше срещал никога в живота си — оформени от камък, украсени с фигури.
А отзад се намираше самият дворец. На светлината на безбройните огньове, които горяха в плоски съдове, се издигаше сграда с такива размери, че Ларн се почувства поразен само от вида й. С корона от полукръгъл покрив, който беше по-голям и по-великолепен от самото слънце и, изглежда, стърчеше до небето.
Над мъжете се спусна напрегната тишина. Между тях не се намери такъв, който да не занемее пред грандиозната гледка. Всеки от тях смяташе, че е стигнал до мечтаната си цел. Но пътят им още не беше свършил…
Ездачите на гущерите отново пуснаха копията си в действие, за да подтикнат мъжете да продължат да вървят. Подкараха ги като стадо животни през площада, покрай хората, които се намираха там.
И изведнъж Ларн извика!
— Ноона!
Нямаше съмнение, там отсреща стоеше Ноона, заедно с друго момиче. Но тя не реагира на вика му! Уж гледаше в неговата посока, но това явно беше някак си случайно и тя не го виждаше.
Отново извика името й.
— Ноона!
Дръжката на копие го удари през лицето. Устните му се пукнаха. Устата му се напълни с кръв. И покрай затворените му клепачи се стрелнаха ярки светлини. Ларн залитна. Някой му помогна да продължи да върви.
Когато отново беше в състояние да се движи със собствени сили и да вижда ясно, обкръжението на Ларн драстично се беше променило. Сега не се намираха на площада пред двореца. Бяха подгонени надолу по някакво стълбище, вече не от ездачите, а от пехотинци. Отнеха оръжията на мъжете, заповядаха им да побързат.
Стигнаха до подземен коридор. Вонеше на човешки екскременти, на гнилост и влага. Осветеният с факли коридор се свързваше с друг, други се разклоняваха, а мъжете бяха подкарвани все по-нататък.
— Какво значи това? — роптаеше мъжът, който вървеше пред Ларн. По-високо и директно към един от въоръжените ездачи продължи: — Къде ни водите? Имаме право в двореца на боговете…
Не получи отговор. Вместо това един от мършавите дангалаци стовари дръжката на копието си в гърба на мъжа. Той извика и се строполи. Ларн му помогна да стане на крака и го задържа.
— Добре ли си? — попита го.
Другият кимна.
— Значи тогава не съм единственият, на когото са разказвали тази история — върна се Ларн към онова, което мъжът беше казал преди това. — Че най-добрите бойци могат да живеят в двореца.
Мъжът до него поклати глава, почти едновременно в знак на съгласие и несъгласие.
— Не. Смятам, че да, тази история стигна и до моите уши. Само затова взех участие в борбата.
Сега се намеси един от въоръжените, които водеха шествието през вонящия подземен лабиринт.
— Наистина, най-добрите бойци могат да живеят в двореца — поясни той. — Радват се на благоволението на боговете. Но вие трябва първо да докажете, че сте достойни да бъдете причислени към най-добрите.
Ларн и другите мълчаха. Но в душите им се очертаваше разочарование. В някои дори гняв. А в неколцина — страх.
В какво се бяха забъркали? Този въпрос мина през ума на всички. Отговор не получиха. Не и тази нощ, която прекараха в новите си квартири. А те нямаха нищо общо с онези ухайни легла от мечтите им.
Не, спяха в тъмни, преградени с дъски помещения, върху слама и зад решетки.
Като онези животни, които те не виждаха в мрака, но ги чуваха. Съвсем наблизо. И всяко едно от тези животни, изглежда, беше… гладно.