Петстотинте милиона на Бегюм
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #18
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Далчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петстотинте милиона на Бегюм». Краткое содержание книги:
— Господа — подзе докторът, когато успя да се върне на мястото си, — този град, който всеки от нас вижда с очите на въображението си, който след няколко месеца може да стане действителност, града на здравето и благоденствието, ние ще поканим всички народи да го посетят, ние ще разпространим на всички езици неговия план и неговото описание, в него ще повикаме честни семейства, които бедността и безработицата са прогонили от пренаселените страни. Също и тези семейства — вярвам, няма да се учудите, че мисля за тях, — които са принудени да отидат в изгнание поради жестоко чуждо нашествие и които ще намерят у нас поле за своята дейност, приложение на своя ум и ще донесат духовни ценности, хилядократно по-ценни от златни диамантени мини. Ние ще имаме в този град просторни колежи, гдето младежта, възпитана в мъдри принципи, годна да развие хармонично всичките си нравствени, физически и умствени способности, ще ни помогне да подготвим силни поколения за бъдещето.
Отказваме се да опишем вълнението и възторга, последвали това съобщение. Ръкоплясканията, възгласите „ура“ и „браво“ продължиха повече от четвърт час.
Доктор Саразен едва успя да седне, и лорд Гландовър отново се наведе към него и му прошепна на ухото, като намигаше:
— Хубава спекула? Разчитате на дохода от общинския налог, а? Сигурна сделка, стига да е подготвена ловко и подкрепяна от известни имена!… Всички болнави и оздравяващи хора ще искат да живеят там! Надявам се, че ще ми запазите един добър парцел земя, нали?
Горкият доктор, оскърбен от това, че упорито приписват користни подбуди на действията му, този път щеше да отговори на негова светлост, когато чу, че подпредседателят предлага да гласуват с акламации благодарност към автора на човеколюбивото предложение, направено пред събранието.
— Ще бъде вечна слава за Брайтънския конгрес — рече той — обстоятелството, че една такава възвишена идея се е родила на него. За да изникне тя, необходимо беше най-високият ум да се съчетае с най-голямото сърце и най-безпределната щедрост… И все пак сега, когато идеята е подсказана, човек се учудва почти, че тя още не е осъществена на практика! Колко милиарди, пръснати за безумни войни, колко капитали, прахосани в смешни спекулации, биха могли да бъдат посветени на такъв опит!
Ораторът предлагаше накрая като справедлива почит към основателя новият град да се нарече „Саразина“.
Предложението му беше вече одобрено с радостни възгласи, когато по настояване на самия доктор Саразен, то трябваше да се гласува.
— Не — рече той, — моето име няма нищо общо тук. Нека внимаваме да не направим смешен бъдещия град с някое от тези наименования, които, под предлог че произлизат от гръцки или латински, придават на нещата и предметите педантичен характер. Той ще бъде Град на благоденствието, но аз моля да носи името на родината ми и предлагам да го наречем Франсвил!
Невъзможно беше да се откаже на доктора това удовлетворение, което той напълно заслужаваше.
От сега нататък Франсвил беше основан на думи, той щеше благодарение на протокола, с който трябваше да се приключи заседанието, да съществува и на книга. Веднага минаха към разискване на главните точки от проекта.
Но уместно е да оставим Конгреса при това полезно занимание, така различно от обичайните за тези събрания грижи, за да проследим стъпка по стъпка в един от многобройните й пътища съдбата на съобщението, обнародвано в „Дейли Телеграф“.
От двайсет и девети октомври вечерта това кратко съобщение, текстуално възпроизведено от английските вестници, почна да се разпространява по всички части на обединеното кралство. То се появи в „Газет дьо ла Хъл“ и бе поместено горе на втората страница в един от броевете на този скромен вестник, който „Мери Куин“, малък тримачтов кораб, натоварен с въглища, отнесе на първи ноември в Ротердам.
Тоз час, изрязано от прилежните ножици на главния редактор и единствен секретар на „Еко неерланде“ и преведено на езика на Кайп и на Потър, известието пристигна на втори ноември с крилете на парата в „Мемориал дьо Брем“. Тук, без да променя облика си, облече нова дреха и бе незабавно напечатано на немски. Защо да отбелязвам, че тевтонският журналист, след като написа под превода: „Айне юбергросе ербшафт“, не се побоя да прибегне до една дребнава уловка и да злоупотреби с доверчивостта на читателите си, като прибави в скоби: „Специална кореспонденция от Брайтън“?
Както и да е, станала по този начин немска по силата на присъединяването, историята достигна в редакцията на внушителния „Газет дю Нор“, който й даде място във втората колона на третата си страница, като се задоволи да съкрати заглавието, твърде шарлатанско за една такава важна личност.