Петстотинте милиона на Бегюм

И той пак се залови за работа.

Колкото до Октав, той не бе в състояние да прави нищо и се замята така из стаята, че приятелят му, излязъл от търпение, най-сетне му рече:

— По-добре ще направиш, ако идеш да се поразходиш на чист въздух. Очевидно не си годен за нищо тази вечер.

— Прав си — отвърна Октав, като се залови с радост за това полупозволение да се откаже от всякаква работа.

И грабнал шапката си, той се спусна презглава по стълбите и се озова на улицата. Не извървял и десет крачки, спря се под един уличен фенер да препрочете писмото на баща си. Чувствуваше нужда да се увери отново, че наистина е буден.

„Половин милиард!… Половин милиард!… — повтаряше си той. — Това прави най-малко двадесет и пет милиона рента!… Дори баща ми да ми дава за издръжка само по един на година, половина, четвъртина от един милион, пак ще бъда много щастлив! С пари се правят толкова неща. Сигурен съм, че ще съумея добре да ги използувам! Нали не съм глупав? Приеха ме в Централното висше училище!… А сега имам и титла!… Ще знам как да я нося!“

Вървейки, той се оглеждаше в огледалата на един магазин.

„Ще имам разкошен дом, коне!… Ще има и един за Марсел. От мига, в който ще бъда богат, ясно е, че и той ще бъде богат. Колко навреме идва това все пак!… Половин милиард!… Баронет!… Странно, но сега, когато това е станало, струва ми се, че съм го чакал! Нещо ми подсказваше, че няма вечно да се трепя над книгите и чертежите!… Все пак това е великолепен сън!“

Като прехвърляше през ума си тези мисли, Октав вървеше под аркадите на улица Риволи. Той стигна на Шанзелизе, свърна по улица Роял, излезе на булеварда. Някога гледаше равнодушно великолепните стоки по витрините като дребни и чужди на живота му неща. Сега се спря пред тях и помисли с буен изблик на радост, че всички тези съкровища могат да бъдат негови, щом пожелае.

„За мене — рече си той — предачите на Холандия въртят вретената, тъкачите от Елбьоф тъкат най-меките си платове, часовникарите майсторят хронометрите си, полиелеят на операта излива своите водопади от светлина, цигулките скърцат и певците пресипват!

За мене се дресират чистокръвни коне в манежите и светва Английското кафене!… Париж е мой!… Всичко е мое!… Няма ли да пътувам? Няма ли някога да посетя баронското си владение в Индия?… Някой ден ще мога да си купя пагода с будистките жреци и идолите от слонова кост напанагон!… Ще притежавам слонове!… Ще ходя на лов за тигри!… А красивите оръжия!… А хубавата ладия!… Ладия ли? Ех, не, хубава и удобна яхта с парна машина, за да се возя където си поискам, да се спирам и да тръгвам отново, когато ми скимне!… Казах парна машина, дойде ми наум, че трябва да съобщя новината на мама. Ами ако тръгна за Дуе!… Училището… Ох, ох, училището! Мога да мина и без него!… Ами Марсел! Трябва да го предупредя. Ей сега ще му изпратя телеграма. Той ще разбере, че при такива обстоятелства аз бързам да видя майка си и сестра си!“