Петстотинте милиона на Бегюм
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #18
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Далчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петстотинте милиона на Бегюм». Краткое содержание книги:
Октав влезе в телеграфното бюро, предупреди приятеля си, че тръгва и ще се върне след два дни. После повика един фиакър и каза да го закарат на Северната гара.
Щом се настани във вагона, той отново се отдаде на мечтата си. Призори в два часа Октав шумно биеше нощния звънец на вратата на родителската си къща и хвърляше в тревога мирния квартал.
— Кой ли е болен? — се питаха клюкарките от един прозорец на друг.
— Докторът не е в града! — извика старата слугиня от своето прозорче на последния етаж.
— Аз съм — Октав!… Слез да отвориш, Франсина!
След като постоя така десет минути, Октав успя да проникне в къщата. Майка му и сестра му Жана, слезли набързо по пеньоари, чакаха да им се обясни това посещение.
Писмото на доктора, което прочетоха на висок глас, скоро осветли загадката.
Госпожа Саразен стоя един миг смаяна. Плачейки от радост, тя целуна сина си и дъщеря си. Струваше й се, че светът ще е сега техен и че нещастието не ще дръзне да нападне никога млади хора, които притежават стотици милиони. Ала жените свикват по-скоро от мъжете с големите превратности на съдбата. Госпожа Саразен препрочете писмото на мъжа си, каза си, че най-сетне нему се пада да реши нейната съдба и съдбата на децата, и спокойствието отново се въдвори в сърцето й. Колкото до Жана, тя беше щастлива от радостта на майка си и на брат си, но нейното въображение на тринадесетгодишно момиче не мечтаеше за по-голямо щастие от тази скромна къщичка, дето животът й течеше кротко между уроците на учителите и милувките на родителите й. Тя не разбираше с какво няколко пачки банкноти могат да променят съществуването й и тези изгледи не я смутиха нито за миг.
Госпожа Саразен, омъжила се много млада за човек, изцяло погълнат от мълчаливите си занимания на истински учен, уважаваше увлечението на мъжа си, когото обичаше нежно, без да го разбира все пак добре. Като не можеше да сподели радостите, които научната работа даваше на доктор Саразен, тя се чувствуваше понякога малко самотна до този ревностен труженик, а по-късно съсредоточи всичките си надежди в двете си деца. Тя винаги мечтаеше блестящо бъдеще за тях, като се мъчеше да си представи кое ще бъде по-щастливо. Не се съмняваше, че на Октав е отредено славно бъдеще. Откак беше влязъл във Висшето средищно училище, тази скромна и полезна академия за млади инженери се бе превърнала за нея в някакъв разсадник на знаменити хора. Единственото й безпокойство беше да не би скромното им състояние да попречи или да затрудни славното поприще на сина й и да навреди по-късно на задомяването на дъщеря й. Сега, от писмото на своя съпруг тя разбра, че страховете не бяха вече основателни. Ето защо радостта й беше пълна.
Майката и синът прекараха голяма част от нощта да приказват и да кроят планове, докато Жана, доволна от настоящето, без никаква грижа за бъдещето, заспа в едно кресло.
Когато отиваше да си почине малко, госпожа Саразен рече на сина си:
— Ти нищо не ми каза за Марсел. Не му ли съобщи за писмото на баща си? Какво каза той?
— О! — отговори Октав. — Ти познаваш Марсел. Той е повече от мъдрец, той е стоик. Мисля, че се уплаши за нас от грамадните размери на наследството. Казвам за нас; обаче безпокойството му не се отнася до баща ми, в чийто здрав усет и научен ум той е, както каза, сигурен. Но, разбира се, не скри, че би предпочел едно скромно наследство от двадесет и пет хиляди лири рента за тебе, майко, също за Жана и особено за мене.
— Марсел може би не греши — отговори госпожа Саразен, като гледаше сина си. — Едно неочаквано богатство може да се превърне в голяма опасност за известни характери.
Жана се беше събудила. Тя чу последните думи на майка си:
— Нали знаеш, мамо — каза й тя, като си търкаше очите и се запътваше към стаичката си. — нали знаеш, ти ми каза веднъж, че Марсел е винаги прав! Аз вярвам на всичко, което казва нашият приятел Марсел.
И като целуна майка си, Жана се прибра в стаичката си.
Трета глава
Едно съобщение
Когато пристигна на четвъртото заседание на Конгреса, доктор Саразен установи, че всичките му колеги го посрещат с необикновена почит. Дотогава високо благородният лорд Гландовър, кавалер на ордена на Жартиерата, който формално председателствуваше събранието, едва забелязваше, съществуването на френския лекар.
Този лорд беше височайша особа, чиято роля се изчерпваше с това, да обявява заседанието за открито или закрито и да дава машинално думата на ораторите, записани в поставения пред него списък. Обикновено държеше дясната си ръка пъхната в отвора на закопчания си редингот не защото беше паднал от коня си, а единствено за това, че в тази неудобна стойка английските скулптори бяха изваяли от бронз много държавни мъже.