Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
Когато вдигна поглед, забеляза, че Вишъс стои от другата страна на
масата и се взира в него.
Боже!
— Малко си напрегнат, братко — двуметров на ръст и потомък на
Блъдлетър, най-великия боец, Ви беше огромен мъж. С леденосините си
очи, черната коса и ъгловатото си лице той можеше да мине за красавец, но козята брадичка и страховитите татуировки на слепоочието му
придаваха зъл вид.
— Ни най-малко — Фюри просна ръцете си на масата, като мислеше
за червения дим, който щеше да вдиша, веднъж да се добереше до стаята
си. — Всъщност се канех да те потърся.
— Така ли?
— Рот не хареса настроението, което цареше на събранието тази
сутрин — което беше меко казано, тъй като Ви и кралят бяха свършили на
нож при няколко разисквания и това не беше единственият спор в дневния
ред. — Извадил ни е от схемата за тази вечер. Казва, че имаме нужда от
почивка.
Ви изви вежди с вид на по-умен от двама Айнщайновци. Излъчването
му на гений не беше без покритие. Той говореше шестнайсет езика, беше
създал редица компютърни игри, за да имат с какво да се развличат, и
можеше да рецитира двайсетте тома на Хрониките наизуст. Правеше
Стивън Хокинг да изглежда като кандидат за ученик в техникум.
— Всички ли? — попита Ви.
— Да, канех се да отскоча до «Зироу Сам». Искаш ли да дойдеш?
— Вече имам нещо организирано.
О, да. Неконвенционалният сексуален живот на Ви. Двамата с него се
намираха на двата противоположни края на сексуалния спектър. Той не
знаеше нищо, Вишъс от друга страна беше опознал всичко възможно, и то
в екстремните му изяви, бе стъпвал и на неотъпкани пътеки, и на
аутобана. Това не беше единствената разлика между тях. Като се
замислеше, едва ли имаха нещо общо.
— Фюри?
Насочи вниманието си обратно към разговора.
— Извинявай, какво?
— Казах, че веднъж те сънувах. Преди много години.
О, Боже!
Защо не тръгна направо за стаята си? Вече щеше да е запалил.
— Как така?
Ви почеса брадата си.
— Стоеше на един кръстопът сред поле от нещо бяло. Имаше буря.
Силна буря. Но когато ти взе облак от небето и покри кладенеца с него, дъждът спря.
— Звучи поетично — беше облекчение за него, тъй като повечето
сънища на Ви бяха ужасно плашещи. — Но няма смисъл.
— Нищо от това, което виждам, не е без смисъл и ти го знаеш.
— Тогава алегорично. Как можеш да покриеш кладенец с облак? —намръщи се Фюри. — И защо ми го казваш сега?
Ви свъси черни вежди над подобните си на огледало очи.
— Аз… Боже, нямам представа. Просто трябваше да го кажа.
Той изруга грозно и се запъти към кухнята.
— Бела още ли е там?
— Откъде знаеш, че е била там?
— Винаги изглеждаш съсипан, след като я срещнеш.
2.
Половин час и един сандвич с пуешко по-късно Ви се намираше на
терасата на личния си пентхаус в центъра на града. Нощта беше
неприятна. Съчетаваше студа на март и влагата, характерна за април.
Режещият вятър беснееше като налитащ на бой пиян. Докато стоеше пред
панорамата на мостовете близнаци на Колдуел, подобната на пощенска
картичка гледка на блещукащия град го отегчи.
Също и перспективата за тазвечерните му забавления. Донякъде
намираше сходство между себе си и някой дългосрочно пристрастен към
кокаина. Насладата, която някога беше изпитвал, беше огромна, но сега
задоволяваше единствено потребностите си, и то без особен ентусиазъм.
Бе обладан от нужда, а не намираше облекчение.
Положи длани на ръба на парапета и се наведе напред. Леденият
въздух обгърна лицето му и духна косата му назад като на някой
фотомодел. Или може би… по-скоро като на супергерой от комикс. Да, това сравнение беше по-добро. Само дето той би бил злодеят.
Осъзна, че лежащите му на каменния парапет ръце го потъркват, сякаш го милват. Парапетът беше висок сто и двайсет сантиметра и
опасваше цялата сграда като ръб на поднос за сервиране. Горната му част
беше плоска, с широчина около един метър и сякаш умоляваше някой да
се хвърли надолу от нея. Десетте метра въздушно пространство отвъд
парапета бяха идеалната прелюдия към смъртта.
Това вече беше гледка, която го заинтригува.
Знаеше от личен опит колко сладко е усещането при свободното
падане. Как вятърът притиска гръдния ти кош и прави дишането почти
невъзможно. Как очите ти се изпълват със сълзи, които обаче се стичат по
слепоочията ти, а не надолу по бузите. Как земята няма търпение да те
поздрави като домакин, очакващ да те посрещне на партито си.