Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Любезни сър — заговори припряно писарят, навел глава, — прислужникът ви е тук. — Поклони се още по-ниско и заотстъпва по коридора.

Емансипор вдиша дълбоко, вдигна глава и срещна хладния поглед на мъжа пред себе си. По гръбнака му полазиха тръпки, щом усети тежестта на безжизнените сиви очи, но успя някак да не трепне и да не наведе глава, тъй че огледа мъжа, докато и него го оглеждаха. Светлите очи бяха хлътнали дълбоко в бялото като тебешир скулесто лице, челото беше високо, посивялата коса бе прибрана назад, дълга като на моряк и вързана на опашка, от квадратната брадичка стърчеше остра, прошарена с желязносиво брада. Мъжът изглеждаше на около четирийсет, бе облечен в дълъг обшит с кожа утринен халат — твърде топъл за Печалния Молл — и беше сплел дългите си пръсти пред пояса си от копринен шнур. По пръстите му нямаше пръстени.

Емансипор се покашля.

— Най-благородни сър! — прогърмя гласът му. „Твърде силно, по дяволите!“

Очите на мъжа леко се присвиха.

С не толкова тържествен тон Емансипор добави:

— Аз съм Емансипор Рийзи, способен слуга, кочияш, готвач…

— Ти си пиян — каза мъжът с акцент, какъвто Емансипор не беше чувал никога. — И носът ти е счупен, макар че, изглежда, кървенето е намаляло.

— Моите най-покорни извинения, сър — заоправдава се Емансипор. — За пиенето обвинявам скръбта. За носа обвинявам един дървен стълб или може би калдъръма.

— Скръб?

— Траур, сър, най-уж-жасна лична траг-гедия.

— Колко жалко. Е, влизай тогава, господин Рийзи.

Покоите заемаха една четвърт от последния етаж и бяха богато обзаведени с две големи легла с пилони, и двете покрити с омачкан лен, писалище с чекмеджета и кожена поставка за писане, с ниско столче пред него. Грозни фрески, вградени в евтини панели, красяха стените. Вляво от писалището имаше голям гардероб с отворени врати и без нищо вътре. До него имаше вход към частна къпалня, преградена със завеса от мека кожа, обшита с мъниста. Четири очукани високи до гърдите пътни сандъка стояха покрай едната стена. Само един беше отворен и се виждаха фини дрехи с чуждоземна кройка на железни окачалки. Никой друг нямаше в стаята, но присъствието на друга особа някак си се бе задържало. Единственото наистина странно нещо беше голямата колкото чиния сива плоча на по-близкото легло. Емансипор въздъхна и се обърна с ведра усмивка към мъжа, който стоеше спокойно до вратата. Вече бе пуснал резето. „Висок е. По-лесно ще е да лъжа с поклоните.“

— Имаш ли някакви препоръки, господин Рийзи?

— О, да, разбира се! — Емансипор се усети, че кима, и се опита да спре, но не можа. — Жена ми, Събли. Трийсет и една години…

— Имах предвид предишния ти работодател.

— Умря.

— По-предишният тогава.

— Умря.

Мъжът вдигна едната си тънка вежда.

— А преди него?

— Умря.

— И?

— Преди това бях кормчия на читавия търговски кораб „Морски скреж“, двайсет години карахме по Кървавия проток до Стиг и обратно.