Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Ръката му се изхлъзна от стълба — и когато се опомни, лежеше на калдъръма, зяпнал безоблачното нощно небе. Носът го болеше, но поносимо. Надигна се и се огледа. Главата му се въртеше. Площадът беше празен, освен няколкото хлапета, които надничаха от една уличка, разочаровани, че се е събудил.

— Точно каквото си мислите — каза си Емансипор, докато се изправяше. — Намирам си работа, ей сега. — Залитна, после опипа палтото и бричовете си… беше много тъмно, за да види в какво състояние са. Влажни, разбира се, но това можеше да се очаква при тежката тъкан на палтото с корави рамене и дълги впити ръкави с тесни маншети. — А бе те сигурно ще имат униформа — измърмори. — Дори може да ми е по мярка. — „«Злочестия». Натам.“

Вървенето сякаш отне цяла вечност, но най-сетне видя табелата с плачещия мъж над входа на тесен четириетажен хан. От фенера, окачен под табелата, се сипеше жълта светлина и огряваше портиера, подпрян на резбованата рамка на вратата. От кожения му колан висеше здрав кут и едната му месеста ръка се отпусна на оръжието, докато държеше под око приближаващия се Емансипор.

— Разкарай се, старче — изръмжа мъжът.

Емансипор спря и леко залитна.

— Среща имам. — Успя да се изправи и вирна брадичка.

— Не, тука нямаш.

— По обявата. Прислуга. Взимам работата.

Мъжът се намръщи, вдигна ръка и се почеса над свъсените вежди.

— Няма да е задълго, така като те гледам и както миришеш… — Почеса се още веднъж и се ухили. — Все едно, навреме си дошъл. Трябва вече да са се събудили. Давай навътре и кажи на писаря — той ще те заведе.

— Точно това ще направя, благодаря.

Портиерът отвори вратата и Емансипор пристъпи внимателно и успя да мине, без да се блъсне в касата. Спря, щом вратата се затвори зад него, и примига на ярката светлина от няколкото свещи, наредени на рафтове срещу окачалката — тук имаше поклонник на Д'рек, ако се съдеше по позлатената купа на рафта под свещите.

Приближи се и надникна в купата. Беше пълна с гърчещи се бели червеи, леко порозовели от кръвта на някое нещастно животно. Догади му се и той се подпря с ръце на стената. Пенливият горчив ейл се надигна в гърлото му и — след като наоколо нямаше нищо друго — той повърна в купата.

Червеите се размърдаха и се загърчиха в пенестата кехлибарена жлъч, сякаш се давеха.

Емансипор залитна, после избърса устата си и изтри ръката си в купата. Въздухът беше замайващ и натежал от стигски тамян, сладникав като гнил плод — достатъчно, за да прикрие вонята на повърнатото, надяваше се. Преглътна новия пристъп на гадене и вдиша няколко пъти.

— Да? — чу се глас по-навътре в тъмното, вдясно от него.

Емансипор присви очи към пристъпилия плахо на светлината гърбав мършав старец с оцапани от черно мастило пръсти. Щом го видя, писарят се сопна ядосано:

— Далг, оная волска чутура, да не си е изгубил ума? Вън, вън! — Замаха с ръце, но спря, щом Емансипор му отвърна дръзко:

— Дръжте се по-прилично, сър! Спрях само да поднеса дар на, ъъ, Червея на Есента. Аз съм прислужникът, м-мо-ля. Дойдох точно както беше наредено. Заведете ме при работодателя ми, и по-бързо. — „Преди да избълвам още един дар, Д'рек да ми прости дано.“