Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Гулд използваше кулата вече от три години. Видял беше няколко духа, всички заклети да служат на един оживял труп, обитаващ основите на кулата, но освен тази оскъдна информация не му бяха казали почти нищо и никога не го бяха заплашвали, а естеството на службата им на немрящия си остана загадка.

Тъкмо Гулд ги беше помолил да стенат и да вият от време на време, за да държат настрана от кулата грабители и проучватели. Бяха се подчинили с неуморна всеотдайност.

Облаците натежаха, налети сякаш с кръв. Сержантът стоеше неподвижен и очакваше всеки момент нещо да закапе по лицето му.

След малко долови до себе си присъствие, обърна се бавно и видя дух, зареян до отвора в пода.

Беше загърнат в окаяни дрипи, призрачните му ръце и крака бяха стегнати в тънки ивици корабно платно, връв и избеляла коприна — единственото, което го задържаше на този смъртен свят. Черните хлътнали очи на бледото лице се бяха впили в сержанта.

С внезапна тревога Гулд усети, че духът всеки момент щеше да се е хвърлил отзад към гърба му. „Едно леко бутване и щях да полетя надолу…“

Разкрита, призрачната фигура се присви и измърмори недоволно.

— Доволен ли си от времето? — попита Гулд, докато се мъчеше да надвие тръпките мраз, които го полазиха.

— Въздух — изхъхри духът. — Да потуши звук и мирис. Да притъпи взора. Ала танцува невидим.

— Как така?

— Сред Лабиринтите този въздух танцува ярък. Моят господар, немрящият сред немрящите, върховният властелин, Онзи, що пробуди вси изнурени след вековечна дрямка, ала сега пращи от ум, моят господар, прочие, ме праща — мен, покорния роб, смирения изследовател на социалните несправедливости, несправедливости, що траят несъмнено до ден-днешен, мен, прочие, и идвам с предупреждение по негова повеля.

— Предупреждение? Това време от магия ли се захранва?

— Ловец дебне в мрака.

— Знам — изръмжа Гулд. — Какво друго долавяш за него? — попита, без да очаква смислен отговор.

— Моят господар, милорд, немрящият сред…

— Твоят господар — прекъсна го Гулд. — Какво по-точно?

— … немрящите, върховен властелин, Онзи, що…

— Стига с тия титли!

— … пробуди вси изнурени след…

— Да повикам ли екзорсист, призрако?

— Ако не ме прекъсвахте толкова грубо, вече щях да съм свършил! — сопна се призракът. — Моят господар, прочие, няма никакво желание да е сред жертвите. Това е.

Гулд се намръщи.

— Колко точно е гаден този убиец? Все едно, ти вече ми отговори, нали? В момента не мога да го спра, който и да е той. Ако реши да подгони господаря ти, ами, мога само да му пожелая късмет.

— Забавно — изсумтя призракът и бавно изчезна.

„Забавно? Духовете в тази кула са адски странни дори за духове. Все едно, мисли, Гулд. Печалния Молл е прочут с чародеите си, с ясновидци и гадатели, с вещерите си и с търсачи на кладенци, пророци и прочие, но всичко това е дребна риба — никой никога не е твърдял, че Тефт е остров на висока цивилизация. Казват, че в Корел демон принц ръководи търговска компания, а в старите блатни градове в тресавищата немрящите са обичайни като комарите. Добре, че не живея в Корел. За какво мислех? О, да, заподозрените…“