Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— А китайците различават ли се помежду си?
— Интересно ми е, Антон Глебавич, какъв смисъл има от кипарисите, дето растат на юг?
А днес:
— Не знаете ля случайно как е „портиер“ на латишки?
— Setnieks — „случайно зная“ аз.
— Виж ти, прилича на нашенското.
Той работи и размишлява.
Излизам вън от двора на улицата. Не на „селската“ й страна, а на „градската“. Автобуси, блокове, реклама, марсианската трикрака телевизионна кула в далечината. Шумът на градския поток, упорит и безмилостен.
И като последен акорд от това, което представлява моят блок и моят двор, е павилиончето за цигари, където е продавач старият ми познат, „бригадирът Жерар“, както го наричам аз, Герард Пахолчик, комуто активно помагам да си изпълнява плана.
Той наистина седи като герой в будката си. Обикновен е, среден на ръст, мустакат. Детинските му широко разтворени очи гледат наивно. Жълтеникавият пух на главата му усилва приликата с дете.
И той е любознателен като Кухарчик. Но първият е от суетливите любознателни, а този е „любознателен философ“. Първият се натрапва, съмнява се, подозира, а този си седи на трона и разпитва подробно и сериозно. Първият забелязва ненужното и незначителното, а този наднича в дълбините. Първият само слуша, а този дава съвети от висотата на опита си, събран от разговори с умни хора. А очите му наблюдават, следят, забелязват всичко.
Ала и двамата имат широк диапазон от интереси. Само че първият се интересува от смисъла на кипарисите, които не дават нито плодове, нито дървесина, а вторият се интересува от политиката в Непал, от космическите полети и от начините да се вари сладко от малини — та чак до теорията за плазмата и до летящите чинии, които той винаги нарича НЛО (неидентифицирани летящи обекти).
Купувам си кутия БТ. Гледа ме проницателно като наш разузнавач в щаба на Гудериан.
— Някак странно отваряте кутията. Другите дръпват лентичката и толкова… А вие с ножица. И то само крайчето отрязвате. От колко месеца ви гледам — винаги само дясното ъгълче. Защо не дръпнете лентичката и капачето да се отвори?
— Аз съм, любезни ми Герарде, такъв човек, който в старите романи бе наричан „стар ерген с постоянни навици“.
— С „неизменни привички“ — уточнява начетеният Герард. — Но защо отрязвате ъгълчето?
— Не обичам табакерите. Пък вдигна ли целия капак — тогава се рони тютюн в джоба ми.
— Но защо режете дясното крайче?
Наистина защо дясното? Защо винаги първо си обувам лявата обувка?
— Защото буквите са обърнати натам.
— А-а.
Трета глава
В отговор на звънеца от вътрешността на апартамента се дочу, като се приближаваше, гръмоподобен кучешки лай.
— Вестоносец за ковчежника Марян — обадих се аз.
Двата тигрови дога, всеки колкото теле, ме познаха и със свистене развъртяха дебелите си къси опашки.
— Елма! Едгар! На място, лигльовци такива!
— Апетитен съм, затова им текат лигите — рекох аз.
Жилището на Пташински е дявол знае какво, а не жилище. Къщата е стара, професорска, останала от баща му, по чудо оцеляла в този до основи разрушен град.
На прозорците има решетки от ковано желязо: библиотеката на баща му е била може би най-богатата частна библиотека наоколо (без да смятаме богаташките, разбира се). По чудо оцеляла и библиотеката, но синчето я бе пръснало, бе продало всичко, освен това, което се отнася до историята, до държавата, за да стори място на любимите си готически и барокови чудовища. Те бяха изтикали оттук не само книгите, но и… но май зле се пошегувах.
Ех, да живееше при нас Марян вместо онези моми! Входът ни напълно щеше да бъде ергенски. Но той няма да мръдне оттук, защото има място за играчките му, макар че жилището е без удобства: това е някогашна крайградска вила, към която сега пълзи градът. Четири огромни стаи с високи до небето тавани. А навън — пустош: дъно на някогашни огромни, сега източени езера и брегове с редки китки дървета, зад които прозират оранжерии.
От едната страна до къщата има изоставено гробище. Вижда се вратата му в стил късен барок, когато се приближаваш към къщата по алеята с наполовина изсечени огромни липи. Стаите са същински Грюнвалд: на тавана летят ангели (Йоановци Кръстители), издигат се резбосани кръстове, увити в лози, а Яновци Непомуцки носят под мишница собствените си глави като диня в трамвая. Свети Георги, с облещени от ужас очи тъпче с крак земята, ридаят от триста години Магдалините. Икони по стените, икони, сякаш покрити с ръжда, из ъглите и икони по масите, със свежи цветове, сякаш, току-що окъпани в река Йордан, се усмихват на човека, създал ги отново. Мирише на химия, на дърво, на ароматни стари бои. Златеят гръбчетата на книгите. Зъбят се грифони, наподобяващи тъжни кокошки.