Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
По-добре или по-зле? Никой не би могъл да каже. Да, ветровете духаха и носеха дъжд, но понякога освен това разпръскваха ниските облаци, забулващи небето, за да открият великолепието на изгрева и залеза или на онези ярки, вълнуващи, ясни нощи, когато синята и бялата луна прекосяваха като кралици небето, обсипано с искрящите скъпоценни камъни на звездите.
Джехане нареди на Велас да затвори и да я последва. На хората, които чакаха, каза да съобщят имената си на помощника й, за да ги прегледа безплатно в лечебницата си или на пазара след седмица. После взе стъкленицата за урина и позволи на непознатия да я придружи до дома на ибн Муса. Непознатия.
Непознатият беше Амар ибн Хайран от Алхаис. Поет, дипломат, воин. Човекът, убил последния халиф на Ал-Расан. Тя узна името му, когато стигнаха къщата на пациента й. Това беше първият голям потрес за този ден, но не и последният. Джехане така и не можа да реши дали би тръгнала с него, ако знаеше кой е.
Ако не беше тръгнала, животът й щеше да бъде друг. С по-малко вятър и по-малко дъжд. И може би с по-малко от виденията, осеняващи онези, които стоят по ветровитите върхове на света.
Главният слуга на ибн Муса я поздрави небрежно и веднага се обърна към придружителя й, назовавайки го угоднически по име, като едва не обърса пода с челото си; сипеше думи на благодарност като розови листенца. Картадиецът успя да вметне тихо извинение към Джехане, че не се е представил, и й се поклони изискано. Не се случваше често някой да се кланя на киндатските неверници. Ваджиите го бяха забранили на ашаритите под страх от публично бичуване.
Отрупаният със скъпоценности мъж пред нея не беше заплашен от бичуване, поне не в скоро време. Джехане си спомни кой е в мига, в който чу името му. Според някои Амар ибн Хайран беше един от най-прославените мъже на полуострова, а според други — от най-печално известните.
Говореше се и се пееше, че едва възмъжал, той съвсем сам прескочил стените на Ал-Фонтина в Силвенес, съсякъл вътре дузина стражи, добрал се до Кипарисовата градина, за да убие халифа, и после отново сам си проправил път навън, оставяйки след себе си мъртви тела. За тази услуга благодарният новопровъзгласен цар на Картада го възнаградил с голямо богатство, а властта му с годините растяла, като в последно време стигнала дотам, че му била поверена ролята на опекун и съветник на принца.
Властта, която този пост му давал, не била точно такава, каквато изглеждала на пръв поглед. Далеч не такава, приказваха злите езици. Алмалик от Картада беше импулсивен, коварен, ревнив владетел и се говореше, че не обича много големия си син. Принцът също не питаеше особена любов към баща си. Положението беше деликатно. Слуховете, които се носеха за разпътния, набиващ се в очите на всички Амар ибн Хайран — а такива слухове никога не липсваха, — през последната година бяха от малко по-различно естество.
Ала нито един от тях не беше в състояние да обясни кое беше накарало този човек лично да потърси лекарска помощ за някакъв си търговец на коприна от Фезана, само за да може той да отиде на дворцов прием. Единственото, от което Джехане можеше да си направи някакво заключение, бяха едва забележимите весели искрици в погледа му, което не беше кой знае какво обяснение.
Във всеки случай тя спря да мисли за това, дори забрави за смущаващото присъствие на мъжа до себе си, когато влезе в спалнята и видя отдавнашния си пациент. Един поглед й беше достатъчен.
Хусари ибн Муса лежеше подпрян на множество възглавници. Един слуга усърдно размахваше ветрило, опитвайки се да разхлади стаята и измъчения й обитател. Ибн Муса трудно можеше да се нарече смел човек. Беше блед, по бузите му се стичаха сълзи, а болката и предчувствието за нещо още по-лошо го караха тихичко да скимти.
Баща й я беше учил, че не само смелите и твърдите заслужават съчувствието на лекаря. Страданието беше едно за всички, напълно истинско, без значение как го понася човек. Един поглед към страдащия й пациент беше достатъчен да погълне цялото й внимание и да я накара да забрави собствените си тревоги.
Тя бързо се приближи до леглото и каза с най-решителния си глас:
— Хусари ибн Муса, днес няма да ходите никъде! Вече познавате признаците не по-зле от мене. Какво си въобразявате? Че ще станете от леглото, ще яхнете мулето и ще идете на прием?
Пълният мъж в леглото жално изохка при мисълта за подобно усилие и стисна ръката й. Двамата се познаваха отдавна и тя му позволи този жест.