Лъвовете на Ал-Расан

— Предполагам, че можете да потърсите мнението и на друг лекар. — каза ибн Хайран и поглади замислено брадичката си. — Но моето впечатление, колкото и бегло да е, е че тази невероятна млада жена много добре знае какво прави. — Той я удостои с още една блестяща усмивка. — Когато имаме повече време, трябва да ми кажете къде сте учили.

Джехане не обичаше да се отнасят с нея като с жена, когато се явяваше в ролята на лекар.

— Няма нищо за казване. В университета в Сореника, в Батиара. Две години бях ученичка на сер Резони. После ме обучаваше баща ми.

— Баща ви? — учуди се той.

— Исхак бен Йонанон — каза Джехане и с голямо задоволство отбеляза изумлението, което той не успя да прикрие. Един придворен на Алмалик от Картада със сигурност трябваше да знае за Исхак. Историята за случилото се не беше тайна.

— О! — тихо промълви Амар ибн Хайран и се вгледа в нея с вдигнати вежди. — Сега забелязвам приликата. Имате очите и устата на баща си. Трябваше да се сетя по-рано. Сигурно обучението ви тук е било още по-добро от това в Сореника.

— Радвам се, че съм на нивото на изискванията ви — сухо каза тя.

Той отново се усмихна. Явно продължаваше да се забавлява, въпреки хапливостта й. Джехане видя как зад гърба му слугата зяпна от изумление пред нахалството й. И как иначе — нали всички трепереха пред картадийците. Сигурно и тя трябваше да изпитва същото — и така си беше, но нямаше нужда всички да го знаят.

— Господарят ибн Хайран великодушно пожертва част от времето си заради мене — промълви от леглото Хусари. — Той дойде тази сутрин, както се бяхме уговорили, да разгледа някои мостри и ме намери… нали виждаш как. Когато разбра за опасенията ми, че няма да мога да отида на приема, настойчиво ме увери, че присъствието ми е важно — в гласа му прозвуча гордост, която дори болката не можеше да заглуши — и ми обеща, че ще направи всичко възможно да примами опърничавата ми лекарка тук.

— Ето, сега тя е тук и най-опърничаво настоява всички да бъдат така любезни и да напуснат стаята, с изключение на слугата и роба. — Джехане се обърна към картадиеца. — Сигурна съм, че някой от помощниците на ибн Муса ще ви бъде от полза в избора на коприна.

— Без съмнение — спокойно се съгласи мъжът. — Доколкото разбирам, вие сте на мнение, че пациентът ви не бива да ходи на приема следобед?

— Той може да умре там — рязко заяви тя.

Беше малко вероятно, но не и невъзможно и понякога се налагаше лекарят да стресне хората, за да се вслушат в нарежданията му.

Картадиецът не изглеждаше стреснат. Напротив, отново се забавляваше неизвестно от какво. Джехане чу шум откъм вратата. Велас беше дошъл с лекарствата.

Амар ибн Хайран също го чу.

— Вие имате работа. Тръгвам си, както ме помолихте. И тъй като не страдам от нищо, което би ме поставило под вашите грижи, боя се, че ще трябва да отида на освещаването на двореца. — Той се обърна към мъжа в леглото. — Не е нужно да пращате човек, ибн Муса. Аз лично ще предам съжаленията ви и ще осведомя принца за вашето състояние. Повярвайте ми, отсъствието ви няма да бъде изтълкувано като неуважение. Никой, а най-малкото принц Алмалик, не би искал да умрете, прекрачвайки прага на новия дворец.