Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
— Разбрах. Правя го по собствено хрумване. Не се притеснявайте, господин Морано. Никога няма да се разприказвам. Може ли да задържа каквото обера от тоя тип?
— Да. Всичко, което обереш, ти остава като премия. Сега можеш да тръгваш, но внимавай. Не искам да пострадаш. И ако те хванат, помни, че си действал сам. Не ни давай повод да ти мислим лошото. Ah capeesh?
— Si, io capeesh. Не се притеснявайте, господин Морано. Приличам на дядо си. Мога да се оправям.
Бефино се извини на събеседниците си и напускайки, се обърна и каза:
— Всичко е наред, господа. Можете да поръчате китка цветя за Дебелака. Отивам да работя.
Усмихна се вътрешно. „Божичко, дано Дебелака има пари в себе си. Мога да стана фрашкан с мангизи, ако бачкам за тия хора. Ама че печалба!“ Стиснал здраво двете стодоларови банкноти в джоба си, той закрачи бързо по улицата.
След като Бепи излезе, тримата мъже продължиха разговора си.
— Това хлапе е голяма работа. За младеж на неговите години показва класа и знае какво значи уважение. Забелязахте ли, че беше достатъчно умен да попита може ли да задържи каквото обере от Дебелака?
— Да, но дали ще се справи? — каза единият от мъжете. — Той е само едно пикливо хлапе. Хванат ли го, ще се разприказва. Не съм сигурен дали постъпваме правилно, като използваме него. Дебелака може да го пребие. Мислил ли си за това, Емилио? Знаеш, че Дебелия побеснява, когато го притиснат.
Дон Емилио отвърна уверено:
— Това е момчето, което преди осем седмици изпрати със счупени яйца в болницата Джон Филипо, оня от игралната зала. Съседът Луи също престоя в болницата миналата седмица. Това момче е убиец по душа. Метнало се е на дядо си. Не се оставяйте детското лице да ви заблуждава, приятели. Помните ли как започнахме ние? Бяхме само дванадесетгодишни, когато направихме първия си удар в Шака. Оставете ме аз да се грижа за момчето. То има добра родова традиция зад гърба си.
Тази нощ Бепи се срещна с Червения и Маймуната. Каза на Маймуната да открадне една кола и да я докара пред игралната зала точно в три часа на другия ден. След това заръча на Червения да вземе двата пистолета на чичо си и да се срещнат в игралната зала по същото време.
— За какво са ни пистолети? — попита Червения.
— Утре ще ви кажа и на двамата какво ще правим. Трябва да свършим нещо важно за едни влиятелни хора. Затова действайте умно, ясно ли е?
По-късно същата нощ, легнал в кревата, Бепи си мислеше за Червения и Маймуната. Ами ако се наложи да убием Дебелака? Мога ли да разчитам на Червения? Може би трябваше да използвам Шантавия Майки вместо Червения. Той е чист сицилианец. Бепи доверяваше тайните си само на сицилианци, но за Червения правеше изключение. Той умееше да удря здраво, но дали можеше да убива? Дядо му винаги го предупреждаваше да внимава със северноиталианците, защото са слабохарактерни и са склонни към комунизъм. Наричаше ги мусолиновци.
Червения, чиито родители бяха от Милано, имаше силен характер. Викаха му така още от бебе, защото имаше яркочервена коса и бледа кожа. Кръщелното му име беше Луи Бианкоскуадро. Беше омайник и винаги използваше чара и кроткото си изражение в най-подходящия момент. Служеше му като средство да си пробива път. Косата му в комбинация с необикновените сиви очи и жълти зъби го правеше да изглежда като човек, който не заслужава доверие. Все пак силно руменото му лице понякога се изчервяваше и издаваше мислите му. Беше едър, як и с дебел задник. Удряше здраво и работеше добре с желязна тръба. Макар да не беше сицилианец, той се опитваше да прилича на такъв. Докато учеше в прогимназията, непрекъснато му идваха идеи. Идеи, които неизменно се нуждаеха от финансиране. Буден ученик, понякога даже по-буден, отколкото е полезно за собственото му добро, той беше авантюрист, често за сметка на приятелите си. Учителите казваха, че е способен да баламоса даже „Дамата с косата“ пред самия праг на смъртта.
Алдо Пастрона бе известен като Маймуната. Беше ниско, дрипаво облечено момче със заоблени рамена. Имаше широк нос, разположен високо над горната му устна. Очите му бяха изцъклени, косата — права и катраненочерна. Въпреки че семейството му беше чисто италианско, от Адрано, Сицилия, човек би се усъмнил в това, ако види как Алдо яде банани. Хобито му бе да краде коли. Лоялността му не подлежеше на съмнение. Умееше да се бие неочаквано жестоко за ръста си. Беше смелчага и, най-важното, знаеше какво е уважение. Единствено дете в семейството, той живееше заедно с овдовелия си баща.