Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Затварям вратата след себе си малко по-шумно, отколкото е необходимо, облягам се на стената и потискам надигащия се в гърдите ми гняв. Нямам представа колко дълго съм стояла така, бездиханна, бореща се за власт над тялото си, но през всичкото това време ме е владяло чувство на неописуем ужас.
3.
Денят блести като диамант, слънцето свети, ала не топли. Хенри седи в стола си до реката заедно с Едмънд. Това е едно от любимите му места и макар че тогава съм била малка, още си спомням строежа на гладката каменна пътека, която се извива и стига до самата вода. Татко накара да я построят, когато Хенри беше бебе и се радваше на шума от хвърлените в реката камъчета. Едмънд и Хенри често могат да бъдат видени до терасата край буйната вода да хвърлят камъчета и да правят малките си тайни залози, което е забранено у дома, но което леля Върджиния великодушно им прощава.
Заобикалям къщата и чувствам облекчение, когато зървам Алис във вътрешния двор пред зимната градина. Като изключим огромните пространства около къщата, остъклената от всички страни зимна градина е нейното любимо място, но остава затворена от ноември до март поради ниските температури. През тези месеци често можем да я открием седнала на някой стол във вътрешния двор, увита в одеяло, дори в дни, които за мен са изключително мразовити.
Тя е протегнала крака напред, а обутите й в чорапи глезени се виждат под полата и позата й може да се приеме за неприлична навсякъде другаде, освен в пределите на Бърчууд. Лицето й, заоблено и нежно, е съвсем различно от онова, което зърнах предишната нощ — с изострени и напрегнати черти. Тя се е обърнала към слънцето и се припича със затворени очи. Върху устните й е застинала усмивка, която леко повдига крайчеца им, като придава на лицето й потайно, а може би и спокойно изражение.
— Защо стоиш там и ме зяпаш, Лия?
Сепвам се, като чувам гласа й, защото лицето й изобщо не се променя. Не съм издала звук, спряла съм в тревата и още не съм стъпила върху каменната настилка, нищо не би могло да й подскаже, че съм тук. Въпреки това тя го знае.
— Не те зяпам, Алис. Просто те наблюдавам. Изглеждаш толкова щастлива!
Токчетата на обувките ми чаткат по настилката на вътрешния двор, когато тръгвам към нея, и аз се старая да завоалирам обвинителната нотка, която се прокрадна в гласа ми.
— А защо да не съм щастлива?
— Питам се защо би била, Алис. Как можеш да си щастлива при подобни обстоятелства?
Страните ми горят от възмущение и аз се радвам, че тя продължава да седи със затворени очи.
Сякаш прочела мислите ми, Алис ги отваря и се вглежда в лицето ми.
— Татко вече не е в материалния свят, Лия. Той е на небето при мама. Нима не е желал да е точно там?
Нещо в лицето й ме смущава, някакъв нюанс на покой и щастие, които ми изглеждат съвсем не на място тъй скоро след татковата смърт.
— Аз… не знам. Вече загубихме мама. Мисля, че татко би желал да остане при нас и да ни закриля.
Сега, когато го казвам на глас, ми звучи доста детински и отново си мисля, че Алис е по-силната от двете ни.
Тя обръща глава към мен.
— Сигурна съм, че продължава да е с нас, Лия. Освен това срещу какво би трябвало да ни закриля?
Усещам, че крие нещо. Не знам какво, но ми се струва, че е нещо тъмно, и внезапно усещам страх. Тутакси осъзнавам, че няма да я попитам какво е правила в Тъмната стая, нито ще й покажа белега, макар че не мога да изразя с думи причината за това свое решение.
— Не се боя, Алис. Просто той ми липсва, това е.
Тя не отговаря, отново затваря очи срещу слънцето и бледото й лице възвръща спокойното си изражение. Няма какво повече да кажа, няма какво повече да направя, затова се обръщам и си тръгвам.
Връщам се в къщата и се насочвам по посока на гласовете, долитащи откъм библиотеката. Не различавам отделните думи, ала разбирам, че гласовете са мъжки, и се заслушвам в приятния баритонов тембър. Отварям вратата и срещам погледа на Джеймс.
— Добро утро, Лия. Не вдигаме много шум, нали?
В поздрава му се чете лека настойчивост и аз тутакси разбирам, че има да ми казва нещо.
Поклащам глава.
— Никакъв. Приятно е отново да чувам гласове от татковата библиотека.
Господин Дъглас се взира през лупата в корицата на дебела кафява книга.