Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
- През уикенда. Просто исках да съм сигурна.
- Знаеш, че сме направили резервация за самолет и
всичко останало.
- Ще ти върна 39-те лири за билета, ако това те притеснява.
- Не става дума за парите. Мислех, че ще дойдеш да ме подкрепяш. Каза, че ще дойдеш. Патрик наистина го биваше да се цупи. Когато се запоз-нахме, често го вземах на подбив. Наричах го господин Сърдитко. Това ме развеселяваше, а той толкова се ядосваше че спираше да се цупи, само и само да ме накара да
млъкна.
- Стига, Патрик. Какво правя сега според теб? Знаеш,
че мразя да карам колело. Но те подкрепям.
Изминахме още километър и половина, преди отново да заговори. Може би си въобразявах, но тупкането на краката му върху пътя сега сякаш звучеше по-мрачно и решително. Намирахме се високо над градчето, аз пухтях по стръмните места и напразно се опитвах да укротя сърцето си всеки път, когато ме подминеше някоя кола. Карах стария велосипед на мама (Патрик не ми даваше да припа-ря до неговия състезателен звяр) и понеже нямаше скорости, често изоставах.
Той хвърли поглед през рамо и забави леко крачка, за да се изравним.
- И защо не наемат човек от някоя агенция? - попита той.
- Човек от някоя агенция?
- Да ходи у семейство Трейнър. При положение че ще си там шест месеца, навярно имаш право на отпуск.
- Не е толкова просто.
- Не виждам защо да не го направят. Всъщност ти за-почна работа при тях, без да знаеш нищо.
Задържах дъха си.Не беше лесно при положение че карането бе учестило дишането ми.
- Защото той има нужда да отиде някъде на почивка. - Какво?
- Той трябва да отиде на почивка.Затова се нуждаят от нас двамата с Нейтън.
- Нейтън? Кой е Нейтън?
- Болногледачът му.Познаваш го - онзи тип, който доведе Уил у нас.
Виждах как Патрик обмисля думите ми.Обърса потта
от очите си.
- И преди да попиташ - добавих аз, - не нямам връзка с Нейтън. Той забави ход, впил поглед в настилката, и накрая почти мина в бяг намясто.
- Какво става, Лу? Защото ми се струва, че границата между работата и онова, което е… - сви рамене той - нор-мално… е доста размита.
- Това не е нормална работа. Знаеш го.
- Но напоследък Уил Трейнър винаги е на първо място.
- О, а това не е, така ли? - Свалих ръка от дръжката на колелото и посочих към бягащите му намясто крака.
- Различно е. Щом ти свирне, и тичаш презглава.
- Както тичам и с теб, щом ми свирнеш. - Опитах да се усмихна.
- Много смешно. - Той извърна глава.
- Само шест месеца, Пат. Шест месеца. Ти беше този, който мислеше, че работата е добра, забрави ли? Не бива да ми се нахвърляш, понеже я приемам на сериозно.
- Според мен… според мен не е свързано с работата. Просто мисля… мисля, че има нещо, което не ми казваш.
Поколебах се малко по-дълго, отколкото трябва.
- Не е вярно.
- Но няма да дойдеш на „Вайкинг”.
- Казах ти, аз…
Той поклати леко глава, сякаш не можеше да ме чуе добре. После затича по пътя и се отдалечи от мен. По напрегнатия му гръб усещах колко е ядосан.
- О, я стига, Патрик. Не може ли просто да спрем и да
го обсъдим?
Тонът му беше заядлив:
- Не. Ще объркам тренировката си.
- Тогава да спрем часовника. Само за пет минути.
- Не. Не бива да променям нищо. Започна да бяга по-бързо, сякаш бе набрал инерция.
306
- Патрик? - извиках и изведнъж усетих, че нямам сили да го следвам. Краката ми се хлъзгаха по педалите, започ-нах да ругая и ритнах педала в опит да потегля отново. -
Патрик?Патрик!
Вперих поглед в тила му и думите излязоха от устата
ми преди да се усетя: - Окей.Уил иска да умре. Иска да се самоубие. И това пътуване е последният ми шанс да го накарам да промени решението си.
Крачката на Патрик стана по-къса, после по-бавна. Спря на пътя пред мен, с изправен гръб, все още без да ме поглежда. Извърна се бавно. Най-после бе спрял да тича.
- Я повтори.
- Иска да отиде в „Дигнитас”. През август. Опитвам се да променя решението му. Това е последният ми шанс.
Той ме гледаше така, сякаш се чудеше дали да ми повярва.
- Знам, че звучи смахнато. Но трябва да променя решението му. Затова… затова не мога да дойда на „Вайкинг”.
- Защо не ми каза досега?
- Трябваше да обещая на семейството му, че няма да кажа на никого. Ще е ужасно за тях, ако се разчуе. Ужасно. Виж, дори той не знае, че аз знам. Не ни е лесно. Съжалявам. - Протегнах ръка към него. - Щях да ти кажа, ако можех.
Патрик не отговори. Изглеждаше смазан, сякаш бях сторила нещо ужасно.Лицето му бе леко намръщено, пре-
- Пат…
- Не.Просто…сега трябва да тичам, Лу.Сам. -Той прекара ръка през косата си. - Окей?