Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
- Говорих с други квадриплегици за скачането с парашут. Няма медицинска причина да не може да го направи. Също и бънджито. Имат специална екипировка, която не притиска наранения гръбнак.
Вгледах се в лицето на Нейтън с безпокойство.Знаех, че ми няма доверие, що се отнася до медицинските грижи
за Уил. Беше много важно да получа неговото одобрение
за плана.
- В ранчото има всичко, от което се нуждаем. Казват, че ако се обадим предварително и носим рецепта, дори
могат да доставят нужните лекарства, така че няма опасност да свършат.
Нейтън смръщи вежди.
- Изглежда добре - призна накрая. - Свършила си страхотна работа.
- Мислиш ли, че ще му хареса?
Той сви рамене.
- Нямам представа. Но… - Подаде ми листовете. - …дотук успяваш да ни изненадаш, Лу. - В леката му усмивка имаше нещо многозначително. - Не виждам защо да не го
направиш отново. Показах ги и на госпожа Трейнър, преди да си тръгна
вечерта.
Току-що беше спряла колата на алеята. Поколебах се, преди да я приближа, макар да се намирахме встрани от прозореца на Уил.
- Знам, че е скъпо - признах. - Но… мисля, че изглежда невероятно. Наистина смятам, че Уил може да си изкара страхотно. Ако… ако разбирате какво имам предвид.
Тя прехвърли мълчаливо листовете, след това погледна сумата, която бях изчислила.
- Мога да платя моята сметка. За храната и спането. Не желая някой да мисли, че…
- Всичко е наред - прекъсна ме тя. - Ако си сигурна, че ще можеш да го заведеш там, просто направи резервацията.
Разбрах какво ми казваше. Нямаше време за губене.
- Мислиш ли, че ще успееш да го убедиш? - попита тя. - Ами…ако аз…представя нещата така, сякаш… -преглътнах аз, - сякаш е добре и за мен.Той мисли, че не правя нищо с живота си. Постоянно ми повтаря, че трябва
да пътувам. Че трябва… да върша разни неща.
Тя ме погледна много внимателно. После кимна.
- Да.Уил е такъв. - Върна ми листовете. - Аз съм…- Поех си дъх, а после изненадващо устано-вих, че не мога да говоря.Преглътнах с мъка. - Както казахте преди, аз…
На нея, изглежда, не й се слушаше. Наведе глава и тън-ките й пръсти посегнаха към верижката около врата й.
- Да. Е, по-добре да влизам вкъщи.Ще се видим утре. Уведоми ме дали се е съгласил.
Тази вечер не се прибрах при Патрик. Имах такова на-мерение, но нещо ме отклони от промишлената зона и вместо това пресякох улицата и се качих в автобуса, който водеше към къщи. Извървях 180-те стъпки до нашата къща и влязох. Беше топла вечер и всички прозорци бяха отво-рени. Мама готвеше и си тананикаше в кухнята.Татко беше на дивана с чаша чай, дядо дремеше в стола си, отпуснал глава на една страна. Томас рисуваше старателно по обув-ките си с черен флумастер. Поздравих и минах край тях, чудейки се на бързината, с която бях започнала да се чувс-твам така, сякаш мястото ми не е тук.
Трина учеше в стаята ми. Почуках на вратата, влязох и я видях на бюрото, приведена над купчина учебници,с кацнали върху носа очила - новост за мен. Беше странно да я видя сред нещата, които бях избрала за себе си,с рисунките на Томас, вече покрили стените, толкова старател-но боядисани от мен; следата от химикалката му още стоеше в ъгъла на щорите. Трябваше да положа усилие,за да потисна инстинктивното си възмущение.
Тя погледна през рамо към мен.
- Мама ли ме вика? - попита. Вдигна очи към часовни-ка. - Мислех, че приготвя вечерята на Томас.
- Приготвя я. Панирана риба. Трина ме изгледа, после свали очилата.
- Добре ли си? Изглеждаш ужасно.
- И ти.
- Знам. Започнах една тъпа диета за прочистване на организма. И получих обрив.
- Ти нямаш нужда от диета.
- Да… Е, харесах си един тип от „ Счетоводство - второ ниво”. Реших, че мога да опитам. Друго си е да имаш ог-ромни пъпки по цялото лице, нали?
Седнах на леглото. Върху моята юрганска торба. Знаех,
че Патрик няма да я хареса заради щурия й геометричен десен.Изненадах се, че Катрина я ползва. Тя затвори учебника и се облегна назад. - Е, какво става?
Започнах да хапя устни и тя повтори въпроса си.
- Трина, мислиш ли, че мога да уча?
- Да учиш? Какво?
- Не знам. Нещо, свързано с модата. Дизайн. Или просто шев и кройки.
- Ами… има много такива курсове. И в нашия университет има един. Мога да проверя, ако искаш.
- Но приемат ли хора като мен?
Тя подхвърли химикалката си във въздуха и я улови.
- О, да, падат си по по-възрастни студенти. Особено такива с доказана работна етика. Може да поискат да изкараш подготвителен курс, но не виждам защо не. Защо? Какво става?
- Не знам. Просто е нещо, което Уил каза преди известно време. Какво… какво трябва да направя с живота си.- И?