Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
- Успяхме ли да ги скандализираме? - попита.Отворих едното си око и погледнах в дрезгавата светлина.
Няколко души се усмихваха окуражително, но повечето сякаш не знаеха как да реагират. Мери вдигна чашата си към мен в знак на поздрав. А,после видях, че Алиша е вперила очи в нас, с леко помръкнало лице. Щом видя, че съм я забелязала, извърна глава и промърмори нещо на Рупърт. Той поклати глава на свой ред, сякаш правехме нещо срамно.
Почувствах как върху лицето ми се плъзва палава ус-мивка.
- О, да! - възкликнах.
- Хм. Я ела по-близо. Ухаеш фантастично.
- И ти. Макар че, ако продължаваш да въртиш колич-
ката само наляво, може да повърна.
Уил смени посоката. Ръцете ми бяха обвили врата му,
отдръпнах се малко, за да го погледна, вече не се притес-нявах. Очите му се плъзнаха по бюста ми. Честно казано както бях седнала, не би могъл да гледа другаде. Вдигна очи от деколтето ми и сви вежди.
- Знаеш ли, никога не би приближила гърдите си тол-кова, ако не бях в инвалидна количка - промърмори той.
Изгледах го, без да мигна.
- И ти никога не би погледнал гърдите ми, ако не беше
в инвалидна количка.
- Какво? Разбира се, че щях.
- Нямаше. Щеше да си твърде зает да гледаш стройни-те блондинки с дълги коси и крака до сливиците, от тези,
дето подушват тлъстата сметка от километри. Пък и аз нямаше да съм тук.Щях да сервирам напитките отсреща.
Една от невидимите. Той примигна.
- Е? Права съм, нали? Уил погледна към бара, после към мен.
- Да. Но в своя защита ще кажа, че преди бях задник. Избухнах в смях, който накара още повече хора да се
загледат в нас. Опитах да се овладея.
- Извинявай - избъбрих аз. - Лека истерия.
- Знаеш ли какво?
Бих могла да гледам лицето му цяла нощ. Начинът, по който очите му се присвиваха в ъгълчетата. Ямката в основата на шията.
- Какво?
- Понякога, Кларк, ти си единственото, което ме кара да ставам сутрин.
- Тогава да идем някъде. — Думите излязоха от мен, преди да осъзная какво казвам.
- Какво?
- Да идем някъде. Да изкараме една седмица само в забавления. Ти и аз. Далеч от тия…
Той изчака.
- Задници?
- …задници. Кажи „да”, Уил. Моля те. Очите му се бяха впили в моите.
Не знам какво му говорех. Не знам откъде дойде всичко. Просто знаех, че ако не го накарам да се съгласи тази вечер, със звездите и фрезиите, и смеха, и Мери, изобщо нямаше да имам друг шанс.
- Моля те!
Мигът преди да ми отговори, сякаш продължи вечно. - Добре - произнесе накрая.
Деветнадесета глава
Нейтън
Мислеха, че не си личи. Върнаха се от сватбата чак към
обед на другия ден. Госпожа Трейнър бе почти обезумяла
от притеснение и гняв. Едва говореше.
- Можехте да се обадите! - скара им се тя. Не беше отишла на работа, за да се увери че ще се при-
берат благополучно. Чувах я как крачи напред-назад по настлания с плочки коридор от осем часа сутринта, когато влязох в пристройката.
- Поне двайсет пъти звънях и ви писах есемеси. Чак ко-гато успях да се обадя у Дюър и оттам ми казаха, че „мъжът в инвалидната количка” е отседнал в хотел, си отдъхнах, че не сте катастрофирали някъде.
- „Мъжът в инвалидната количка”. Много мило - про-мърмори Уил.
Но си личеше, че му е все едно. Беше много отпуснат и спокоен, шегуваше се с махмурлука си, макар да имах чувството, че изпитва известна болка. Спря да се усмихва само когато майка му се опита да упрекне Луиза. Прекъс-на я и заяви, че ако има да казва нещо, трябва да го каже на него, защото решението да преспят било негово, Луиза
просто го послушала.
- А и мъж на трийсет и пет не е длъжен да отговаря пред
никого, ако реши да остане на хотел. Дори пред родителите
си.
Тя изгледа и двамата, измърмори нещо за “доброто
възпитание” и излезе от стаята.
Луиза изглеждаше малко разстроена, но той отиде при нея и й прошепна нещо - и тогава го видях.Тя поруменя и се засмя. С онзи смях, когато знаеш, че не бива да се смееш. С онзи смях, който говори за някаква конспирация.
А после Уил й каза, че може да си върви.”Прибери се у дома, преоблечи се и гледай да подремнеш.”
- Вземи колата - извика подире й. - Така ще се прибе-реш по-лесно.
Гледах как очите на Уил я следват по целия път до зад-
ната врата.Готов бях да се обзаложа на седем към четири само заради този поглед.
Той се оклюма леко, след като тя си тръгна. Сякаш се бе държал, докато майка му и Луиза напуснат пристройката. Сега го наблюдавах внимателно и щом усмивката слезе от лицето му, осъзнах, че не ми харесва как изглежда. По лицето му бяха избили леки петна, на два пъти бе направил гримаса от болка, когато мислеше, че никой не го гледа, и дори отдалеч се виждаше, че кожата му е настръхнала. В главата ми започна да ехти предупредително звънец с далечен, но остър звук.