Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
— Нещо такова. През долината някога е текла река. Изворът й е бил запушен, когато Торак разцепи света. Щом твоето семейство ще оправя света, то това ще е добро начало. Разчупи камъка, Рива. Освободи реката. И без друго твоят град ще се нуждае от прясна вода.
Той сви рамене.
— Щом казваш, Белгарат.
(Гарион, искам да обърнеш внимание на безпрекословното доверие, което ми имаше това момче. Може би няма да е зле да си го спомниш следващия път, когато решиш да спориш с мен.)
Рива вдигна огромния пламтящ меч и нанесе удар, който вероятно би направил някой по-малък камък на ситен чакъл. Сигурен съм, че звънът от удара е изпоплашил всички сърни из Сендария.
Камъкът се разцепи чак додолу на две равни половини, които се търкулнаха встрани.
Реката излетя от запушения доскоро процеп като вълна, срещнала челно някоя огромна крайбрежна скала. Ние хукнахме встрани, за да останем сухи. Когато се добрахме до сигурно кътче, застанахме и се загледахме в реката с усещането за добре свършена работа.
— Опа-а — каза след малко Рива.
— „Опа-а“ какво?
— Може би трябваше първо да предупредя хората, които работят долу — отвърна ми той. — Това едва ли ще ги изненада приятно. Сигурно ще ме проклинат поне седмица, след като се приберат обратно с плуване.
Оказа се обаче, че новоосвободената река е спестила на алорните месеци непосилен труд. Под камъните и дърветата, които те тъкмо разчистваха, изникнаха естествени тераси, които свършиха чудесна работа при бъдещите строежи, Алорните, които реката помете в морето, се бяха забавлявали така, че после не се и сетиха да проклинат Рива. Поне по-голямата част от тях не го сториха.
Сега, след като Рива се бе сдобил със своя меч, моята работа на Острова на бурите бе приключена. Можех най-после да се прибера у дома. Отделих един ден, за да инструктирам Рива и неговия братовчед Анрак. Анрак повече от нормалното бе пристрастен към хубавото тъмно пиво, но иначе се оказа свястно момче, пък и алорните го уважаваха. Той беше точно нужният на Рива човек. Някои от заповедите, които Рива тепърва щеше да дава, едва ли щяха да бъдат приети радушно от хората му. Анрак с неговия весел момчешки нрав най-вероятно щеше да му помогне доста, за да се уталожат страстите. Начертах на Рива план за бъдещата му тронна зала и обясних как да закрепи меча си на стената зад трона. Беше ми трудно да задържа вниманието му, тъй като той пак настояваше да ми разказва за момичето от съня си. Накрая пожелах на всички късмет и се запътих към плажа. Там намерих едно потайно кътче. Нямаше смисъл допълнително да шашвам хората на Рива с нов трик.
За прелитането до континента избрах формата на албатрос. Двуметровият разтег на крилете е доста полезен, когато става дума за някой, който лети толкова зле като мен. След като преодолях първите няколко мили и набрах достатъчно височина, започнах малко по малко да усвоявам умението да планирам с широко разтворени криле. Какво невероятно удоволствие! Никакво махане. Никакво усилие. Никаква паника. По някое време дори почна да ми харесва. Можех спокойно да си откарам така още цял месец. Всъщност дори подремнах на няколко пъти, съвсем за малко, разбира се.
Почти съжалих, когато видях брега на днешна Сендария на хоризонта.
Няма да повярвате колко различна беше Сендария по онова време. Това, което днес е обработваема земя, тогава беше безкраен горски масив с вековни дървета. Кажи-речи единствената обитаема част бе един малък открит отрязък по протежението на река Камаар. Там живееха аренди от племето васити. Тъй като наистина ужасно бързах да се прибера в Долината, приех облика на вълк и хукнах през гората.
Вече не ми се налагаше да спирам и да изчаквам изоставащите алорни, затова се придвижвах доста бързо. По тези места бе настъпило лятото и времето беше наистина чудесно. Прекосих Сендария в югоизточна посока и се озовах в предпланините.
След кратко обмисляне, реших да не губя време и да пресека направо северния край на Улголанд. Не смятах, че чудовищата могат да ми създадат кой знае какви проблеми. Те се интересуваха от хора, а не от вълци. А дори алгоротите и хрулжините отбягваха вълците.
Замислих се дали да не отскоча до Пролгу, за да осведомя настоящия Горим за случилото се в Малория, но накрая реших да не го правя. Моят господар беше в течение на събитията, което значеше, че УЛ също е наясно.
Мисълта за Учителя ми припомни, че Боговете всъщност вече ни бяха напуснали. Моят Учител бе изпълнявал централна роля в живота ми през последните четири хиляди години и неговото заминаване бе оставило голяма празнина в представата ми за света. Просто не можех да приема Долината без него.