Белгарат — магьосникът

— Спокойно — казах му, — точно това трябваше да стане.

— Сега какво?

— Натисни силно ръкохватката надолу.

— Как така?

— Точно както го чуваш. Натисни силно и те ще се съединят.

— Това е глупаво, Белгарат, та те и двете са от кована стомана.

Въздъхнах.

— Просто го направи, Рива. Не ми губи времето с празни приказки. Става въпрос за магия, а от двама ни аз съм експертът в тази област. Само не натискай твърде силно, за да не разцепиш ръкохватката.

— Ти да не си пил нещо сутринта?

— Направи го, Рива!

При потъването си в ръкохватката острието издаде странен мелодичен звън, който събори снега от околните дървета. Когато всичко свърши, Рива хвана меча в ръце и го огледа.

— Невероятно! Той е едно цяло.

— Естествено. Хвани сега ръкохватката на своя меч и го вдигни високо. — Това щеше да е истинският тест.

Рива вдигна огромния меч над главата си.

— Та той е лек като перце! — възкликна Пазителя на Сферата.

— Сферата е поела тежестта му — обясних аз. — Не забравяй това, когато ти се наложи да я свалиш. Ако в този момент държиш меча само с една ръка, тежестта му като нищо ще ти счупи китката. Вдигни меча!

Той го вдигна отново и после разсече въздуха със смъртоносното му острие. Сферата пламна в синьо, точно както бях очаквал, и мигом изглади грубите ръбове на оръжието. Металът заблестя като повърхността на скъпо огледало.

— Добре се справи — похвалих Рива. После извиках от радост и направих няколко несръчни танцови стъпки, което по принцип ми се случва рядко.

Рива не можеше да откъсне поглед от своя пламтящ меч.

— Какво стана? — попита той.

— Ти направи всичко, точно както трябваше, момче! — викнах възторжено аз.

— Искаш да кажеш, че всеки път, когато го взема в ръце, ще е така?

— Естествено, Рива! Всеки път! Мечът вече е част от Сферата. Всеки път, когато го извадиш от ножницата, той ще пламва в ръцете ти, без дори да те опари. А доколкото разбирам, синът ти ще се ползва от същата привилегия.

— Че аз нямам син.

— Всичко по реда си. Запаши сега меча и да вървим в лагера.

Рива, естествено, не ме послуша. Беше щастлив като дете, получило току-що желаната играчка. След известно време маймунджулъците му започнаха да ми омръзват, но реших, че момчето си е заслужило забавлението и затова дори не се опитах да го прекъсна.

На самия връх имаше огромен объл камък, кажи-речи с размерите на голяма къща. Огледах го още когато за пръв път се изкачихме горе, и се зачудих какво би трябвало да направим с него. Камъкът беше много голям.

— Добре — каза Рива, — сега какво?

— Стисни здраво меча и направи този камък на пух и прах.

— Но така ще нащърбя острието, Белгарат.

— Не би трябвало.

— Но какъв е смисълът в това да разцепвам камънаци с меча си? Някой голям чук би свършил далеч по-добра работа.

— Можеш да блъскаш по този камък с най-големия чук, който си способен да вдигнеш, и пак няма да успееш да отчупиш дори парченце от него.

— Още магия, значи?