Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
— Победа, учителю! Нося ви парите. Е, не всичко, но една порядъчна сума!
И заразказва: неочаквано щастлив случай; тъст му, господни Левек, го изяснил. Разписките за сто и двадесет хиляди франка, които удостоверявали, че Паскал е личен заемодавец на Грангийо, не служели за нищо, тъй като Грангийо бил неплатежоспособен. Спасението се открило в едно пълномощно, което доктор Паскал бил дал по искане на нотариуса, за да вложел парите му или поне част от тях в ипотеки. Понеже името на упълномощения не било вписано, нотариусът, както понякога правел, си послужил с името на един от чиновниците си и по този начин се открили осемдесет хиляди франка, вложени в солидни ипотеки с посредничеството на един порядъчен човек, който не бил замесен в аферите на своя шеф. Ако Паскал бил действувал своевременно, ако бил отишъл в прокуратурата, щял отдавна да изясни въпроса. Така или иначе, сега отново щял да разполага с една солидна рента — четири хиляди франка годишно.
Паскал бе уловил ръцете на младия мъж и ги стискаше възторжено.
— Ах, приятелю, да знаете колко съм щастлив! Това писмо от Клотилд ми донесе такова голямо щастие. Да, исках да я повикам да се върне, но мисълта за моята сиромашия, за лишенията, които щях да й наложа, ми помрачаваха радостта от нейното завръщане… А ето че сега богатството ми е възстановено, поне ще имам средства да издържам малкото си домочадие!
В изблик на умиление той подаде писмото на Рамон, накара го да го прочете. После, докато младият мъж, трогнат от голямото му вълнение, му го връщаше с усмивка, той не можа да сдържи напиращата си нужда от нежност, широко разтвори ръце и го прегърна като другар, като брат. Двамата мъже силно се разцелуваха.
— След като щастието ви изпраща, ще ви помоля за още една услуга. Знаете, че тук аз нямам доверие на никого, дори и на моята стара прислужница. Вие лично ще предадете телеграмата ми по пощата.
Отново седна на масата и написа просто: „Чакам те, тръгни довечера.“
— Днес сме шести ноември, нали?… Часът е десет без нещо, тя ще получи телеграмата към дванадесет. Ще има напълно достатъчно време да си приготви багажа и да вземе експреса от осем часа вечерта, с който ще стигне в Марсилия утре по обед. Но понеже няма веднага влак за Пласан, ще може да тръгне утре, седми ноември, с този, който пристига в пет часа следобед. — Паскал сгъна телеграмата, стана и възкликна: — Господи, утре в пет часа!… Колко още има да чакам! Какво ще правя дотогава? — После добави угрижено, сериозно: — Рамон, мога ли да разчитам на вашето приятелство? Бъдете напълно откровен…
— За какво става въпрос, учителю?
— Да, вие ме разбирате… Онзи ден ме прегледахте. Смятате ли, че ще мога да изкарам още една година?
И той го загледа втренчено, така че младият мъж да не сведе ечи. Все пак Рамон се опита да се измъкне с шега: нима лекар задавал подобен въпрос?
— Моля ви, Рамон, нека бъдем сериозни.
Тогава Рамон му отговори съвсем искрено, че може да се надява да живее още една година. Изрази доводите си: относително слабо напредналата склероза, съвършено доброто състояние на останалите органи. Трябвало наистина да се държи сметка и за неизвестното, за онова, което те не знаели, така че някаква непредвидена злополука винаги била възможна. И двамата започнаха да обсъждат случая толкова спокойно, сякаш бяха на консилиум при леглото на болен, преценяваха аргументите „за“ и „против“, всеки привеждаше своите доводи, предварително определяха фаталния срок според най-добре обоснованите и умерени предвиждания.
Паскал си бе възвърнал хладнокръвието, нехайството към себе си и говореше, сякаш не ставаше въпрос за него.
— Да — прошепна накрая той, — прав сте, още една година живот, това е възможно… Ах, знаете ли какво бих желал, приятелю? Наистина е лудост, но две години за мен биха били цяла вечност, изпълнена с радост… — И отдавайки се на тази мечта за бъдещето, продължи: — Детето ще се роди към края на май… Толкова хубаво ще бъде да го погледам как расте, докъм осемнадесет-двадесет месеца, е, това ми стига. Колкото да се поотърси и да проходи… Не е чак толкова много, искам да го видя, че ходи, а после, о, господи, после… — И с едно движение доизказа мисълта си. Но все още в плен на мечтата си, завърши: — Но две години, това не е невъзможно. Имах един много любопитен случай, един колар от предградието, който живя четири години, като опроверга всички мои предвиждания… Две години, ще живея още две години! Трябва.
Рамон бе навел глава и вече не отговаряше. Започваше да се притеснява от мисълта, че е проявил прекален оптимизъм, и радостта на Паскал го тревожеше, действуваше му мъчително, сякаш сама по себе си тази екзалтация, която размътваше някога толкова здравия мозък, го предупреждаваше за някаква глуха, непосредствена опасност.