Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
Кралицата с бърза крачка се приближи до Шико, неподвижният наблюдател на тази сцена, която толкова съвпадаше с това, което гласеше донесеното от него писмо.
— Господин Шико?! — удивено възкликна Маргьорит, щом стигна до гасконеца.
— Аз съм в нозете на ваше величество — отговори Шико — и виждам, че ваше величество сте добра и прекрасна, както по-рано и царувате в Нерак, както царувахте в Лувъра.
— Но това е просто чудо — да ви видя толкова далеч от Париж.
— Простете, господарке, не на бедния Шико му хрумна мисълта да направи това чудо.
— Вярвам ви, но нали бяхте мъртъв.
— Правех се на мъртъв.
— По какъв повод сте при нас, господин Шико? Нима във Франция, за мое щастие, още помнят кралицата на Навара?
— О, ваше величество — с усмивка каза Шико, — у нас не забравят кралиците, когато те са млади и прекрасни като вас!
— Значи в Париж са любезни, както и преди?
— Френският крал — добави Шико, без да отговаря на последния въпрос, — даже написа за това на краля на Навара.
Маргьорит поруменя.
— И вие донесохте писмото?
— Не, не го донесох по причини, които ще ви съобщи кралят на Навара, но го научих наизуст.
— Разбирам. Писмото е било много важно и вие сте се опасявали, че ще го изгубите или ще бъде откраднато?
— Точно така, ваше величество. Но, моля да ме извините, писмото беше написано на латински.
— Отлично! — викна кралицата. — Аз зная латински.
— А кралят на Навара знае ли този език? — попита Шико.
— Драги господин Шико — отговори Маргьорит, — много трудно е да се установи какво знае и какво не знае кралят на Навара.
— Така ли! — отбеляза Шико, твърде доволен, че не само той ще трябва да разгадава тайната.
— Съобщихте ли писмото на краля? — попита Маргьорит.
— То беше предназначено за него.
— И той разбра за какво става дума?
— Само две думи.
— Кои?
— Turennius и Margota.
— И какво направи той?
— Изпрати ме при вас, ваше величество.
— При мен?
— Да, той каза, че в писмото по всяка вероятност се говори за твърде важни неща и най-добре, ако вие направите превода — вие най-прекрасната сред учените жени и най-учената сред прекрасните.
— Щом като кралят е заповядал, господин Шико, готова съм да ви изслушам.
— Благодаря, ваше величество. Къде ви е угодно да изслушате писмото?
— Тук. Впрочем, не, по-добре — при мен. Да отидем в моя кабинет, моля ви.
Маргьорит внимателно погледна Шико, който й открехна част от истината, може би от съжаление.
Бедната жена чувствуваше необходимост от подкрепа и може би пред заплашващото я изпитание тя поиска да намери опора в любовта.
— Виконте — обърна се тя към господин дьо Тюрен, — подайте ми ръка и ме изпратете до замъка… Господин Шико, моля ви, минете напред.
Глава 15
Кабинетът на Маргьорит, обзаведен според тогавашния вкус, беше пълен с картини, емайл, порцелан, скъпо оръжие; масите бяха отрупани с книги и ръкописи на гръцки, латински и френски език; в просторни клетки пърхаха птици, на килимите спяха кучета — с една дума това беше особен малък свят, който живееше един живот заедно с Маргьорит, която умееше така да запълва времето си, че от хилядите горести си създаваше радости.
Тя накара Шико да седне в удобно и красиво кресло, покрито с гоблен с изображението на Амур, разпръскващ около себе си облак от цветя. Пажът — не д’Обияк, а момче с още по-красиво лице и още по-богато облечено — поднесе на кралския посланик вино.
Шико отказа и след като виконт дьо Тюрен излезе, започна да казва наизуст писмото на по Божията милост краля на Франция и Полша.
Произнасяйки латинските думи, Шико поставяше най-причудливи ударения, за да не може кралицата да вниква в техния смисъл. Но колкото и ловко да изопачаваше той своето собствено творение, Маргьорит схващаше всичко веднага и изобщо не се опитваше да скрие обхваналото я негодувание и ярост.
С всяка дума Шико все по-мъчително чувствуваше неловкостта на положението, в което сам се беше поставил. На някои места той навеждаше глава като изповедник, смутен от това, което чува.
Маргьорит добре познаваше изтънченото коварство на своя брат и имаше за това достатъчно доказателства. Тя също знаеше, тъй като не беше от жените, склонни да се самозалъгват, колко нелепи биха били оправданията, които би могла да измисли. Ето защо законният гняв се бореше в душата й с напълно обоснования страх.
Шико поглеждаше от време на време кралицата и виждаше, че тя малко по малко се успокоява и стига до някакво решение.
Затова той вече с много по-твърд глас произнесе завършващите кралското писмо вежливи формули.