Четиридесет и петимата

— Научиха ме да чета латински, господарю, както и гръцки и староеврейски.

— Това е много удобно, господин Шико, вие сте просто подвижна книга.

— Ваше величество намери вярното определение. В паметта ми се запечатват цели страници и когато пристигна някъде с поръчение, мен ме прочитат и ме разбират.

— Или пък не разбират.

— Защо, господарю?

— Ясно защо: ако не разбират езика, на който сте напечатан.

— Но кралете знаят всичко, господарю.

— Това говорят пред народа, господин Шико, и същото ласкателите говорят пред кралете.

— В такъв случай няма защо да чета писмото на ваше величество.

— Струва ми се, че латинският език прилича на италианския, нали?

— Така казват, господарю.

— И на испанския, нали?

— Да.

— Щом е така, да опитаме: аз знам малко италиански, а моето гасконско наречие твърде прилича на испанския.

Шико се поклони.

— И така, ваше величество, ще заповядате ли?

— Моля ви, скъпи господин Шико.

Шико започна да цитира:

— „Frater carissime! Sincerus amor quo te prosequebatur germanus noster Carolus nonus, functus, nuper, colet usque regiam nostram et pectori meo pecinaciter adhaeret.“

На Анри и окото му не мигна, но в края на фразата той спря с жест Шико.

— Или аз силно греша — каза той, — или тук се говори за любов, за упорство и за моя брат Шарл IX?

— Не ще отрека — каза Шико. — Латинският е толкова забележителен език, че всичко това напълно може да се събере в една фраза.

— Продължете — заповяда кралят.

Беарнеца със същата невъзмутимост изслуша онова, което се говореше в писмото за неговата жена и виконт дьо Тюрен. Но когато Шико произнесе това име, той попита:

— Turennius вероятно значи Тюрен, нали?

— Мисля, че е така, господарю.

— A Margota е умалителното, с което моите братя Шарл IX и Анри III наричаха своята сестра и моята възлюблена съпруга Маргьорит.

— Не виждам в това нищо невъзможно — отговори Шико.

И той съобщи писмото до края, при което изразът на лицето на Анри не се промени нито веднъж.

— Това ли е?

— Точно така, господарю.

— Лошо, че разбрах само две думи — Turennius и Margota, но и това едва-едва!

— Не е беда, господарю, достатъчно е да заповядате на някой учен мъж да преведе писмото.

— В никакъв случай — веднага възрази Анри, — и вие самият, господин Шико, така грижливо охранявате поверената ви тайна, че едва ли бихте ме посъветвали да дам гласност на това писмо.

— Не, разбира се.

— Но вие мислите, че това би следвало да се направи?

— След като ваше величество благоволи да ме попита, ще кажа, че писмото вероятно съдържа някакви добри съвети и ваше величество би могъл да извлече полза от тях.

— Да, но не бих могъл да доверя тези полезни съвети на всеки.

— Разбира се.

— Е, ще ви помоля да направите следното — каза Анри, като че осенен от внезапна мисъл.

— Какво именно?

— Отидете при моята жена Марго. Тя е учена жена. Прочетете й писмото, тя сигурно ще го разбере и ще ми обясни всичко.

— Как великолепно го измислихте, ваше величество! — викна Шико. — Това са златни думи!