Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
„Колко жалко — мислеше Шико, — да смущавам този славен човек, живеещ в спокойствие и неведение… Стига, сигурен съм, че ще се отнесе към всичко философски!“
Глава 13
Лесно е да се досетим, че кабинетът на краля на Навара не тънеше в разкош. Негово беарнско величество не беше богат и не пръскаше на вятъра малкото, което притежаваше. Кралският кабинет, заедно с парадната спалня заемаха цялото дясно крило на замъка.
От кабинета, обзаведен твърде добре, макар и без никакъв разкош, се откриваше изглед към великолепните ливади край бреговете на реката.
Гъстите дървета — върби и чинари — скриваха водите й, но от време на време тя се изплъзваше като митологично божество от засенчващата я зеленина и на обедното слънце водните струи изглеждаха златни, а на лунна светлина гладката й повърхност беше като сребърна.
От другата страна прозорците гледаха към двора на замъка. Осветен по такъв начин и от изток, и от запад кабинетът беше много красив и при първите слънчеви лъчи, и при седефеното сияние на изгряващата луна.
Но трябва да признаем — красотата на природата занимаваше Шико по-малко, отколкото обстановката в кабинета. Във всеки неин предмет проницателният поглед на посланика търсеше да разгадае тайната, която го занимаваше по пътя.
Със своето обикновено благодушие и с неизменната си усмивка на уста Анри се разположи в дълбокото кожено кресло, украсено с позлатени карамфили и ресни. Подчинявайки му се, Шико премести за себе си табуретка, украсена също като кралското кресло.
Анри гледаше Шико така внимателно, че всеки придворен би се почувствувал неловко.
— Вие сигурно ще помислите, че съм твърде любопитен, скъпи ми господин Шико — започна кралят, — но нищо не мога да направя. Тъй дълго ви смятах за покойник, че независимо от цялата радост, която ми достави вашето възкресение, никак не мога да свикна с мисълта, че сте жив… Защо така внезапно изчезнахте?
— Но вие, господарю, също така внезапно изчезнахме от Венсен — отговори Шико с присъщата му непринуденост. — Всеки се скрива, както може и преди всичко по най-удобен за себе си начин.
— Вие, както винаги, сте остроумен, скъпи господин Шико — каза Анри, — това ме убеждава окончателно, че не говоря с призрак. Но ако ви е угодно, да приключим с остроумията и да поговорим за работите.
— Това няма ли да бъде твърде уморително за ваше величество?
Очите на краля блеснаха.
— Вярно, че тук хващам ръжда — каза той спокойно, — но няма от какво да се уморявам, тъй като нищо не правя. Днес Анри дьо Навар доста потърча, но още не му се е наложило да задействува мозъка си.
— Радвам се да чуя това, господарю — отговори; Шико, — тъй като, като посланик на крал Анри III, ваш роднина и приятел, съм пратен при ваше величество с твърде деликатно поръчение.
— Не се бавете повече, разпалихте любопитството ми.
— Господарю…
— Първо връчете вашите акредитиви. Разбира се, ако става дума за вас, това е излишна формалност. Но аз искам да ви покажа, че макар и да съм прост беарнски селянин, знам своите кралски задължения.
— Моля за извинение, ваше величество — отговори Шико, — даже и да имах акредитивно писмо, би ми се наложило да го унищожа.
— А защо така, скъпи господин Шико?
— Когато ти е възложена опасната чест да пренасяш кралски писма, рискуваш да ги доставиш само в небесното царство.
— Вярно — съгласи се Анри все така благодушно, — по пътищата е неспокойно и тъй като средствата не ни достигат, ние в Навара сме принудени да се доверяваме на честността на простолюдието… Впрочем, то не е много крадливо.
— Но моля ви се! — извика Шико. — Те са направо агънца, господарю! Наистина само в Навара.
— Така ли?! — забеляза Анри.
— Да, извън пределите на Навара се срещат доста ястреби и вълци! Самият аз им бях жертва, господарю.
— Убеждавам се с радост, че не са ви изяли съвсем.
— Това вече не е по тяхна вина, господарю. Много твърд бях за зъбите им и отървах кожата. Но ако ви с угодно, да не влизаме в подробностите на моето пътешествие — те са несъществени — да се върнем към акредитивните писма.
— Но щом те не са във вас, скъпи господин Шико — каза Анри, — безполезно е да се връщаме към тях.
— Не са у мен, но носех едно писмо.
— А, отлично, дайте ми го, господин Шико.
И Анри протегна ръка.
— Точно тук е бедата, господарю — продължи Шико, — аз унищожих писмото, тъй като господин дьо Майен ме преследваше, за да ми го отнеме.
— Братовчедът Майен?