Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
— Наистина ли? Е, тогава, върви!
— Тичам, господарю.
— Само не променяй в писмото нито дума.
— Та аз и не мога да го направя: за това би трябвало да знам латински, а аз не го знам.
— Върви, приятелю, върви!
Шико се осведоми как да намери госпожа Маргьорит и остави краля, убеден повече от всякога в това, че Анри дьо Навар е загадъчна личност.
Глава 14
Кралицата живееше в противоположното крило на замъка. Оттам постоянно се носеше музика, а под прозорците постоянно се разхождаше по някой кавалер с шапка с перо.
Знаменитата алея, дълга три хиляди крачки, започваше под прозореца на Маргьорит и погледът на кралицата с удоволствие се спираше на цветните килими и обраслите със зеленина беседки.
Родена в подножието на трона, дъщеря, сестра и жена на крал, Маргьорит много страдаше в живота. Затова, както и да се стараеше философски да приема живота, времето и горестите наложиха отпечатък на лицето й.
И все пак Маргьорит си остана необикновено красива, с особена, одухотворена красота. Лицето на кралицата беше винаги приветливо усмихнато, очите й бяха блестящи, а движенията й — леки и женствени. Не напразно в Нерак я боготворяха, тя внесе тук изящество, веселие, живот.
Макар че Маргьорит беше свикнала да живее в Париж, тя търпеливо понасяше живота в провинцията — дори само това изглеждаше като добродетел, за което жителите на Навара й бяха благодарни.
Нейният двор беше не просто сбор от кавалери и дами: всички я обичаха — и като кралица, и като жена. Тя умееше така да използува времето, че всеки изминал ден донасяше нещо лично на нея, а не беше загубен и за обкръжаващите я.
В нея се насъбра много горчивина против неприятелите, но тя търпеливо чакаше възможност да отмъсти. Смътно чувствуваше, че под маската на безгрижна снизходителност Анри дьо Навар таи към нея недружелюбно чувство и отбелязва всяка нейна постъпка. Но никой освен Екатерина Медичи и може би Шико не би могъл да каже защо са толкова бледни страните на Маргьорит, защо погледът й помрачнява от незнайна тъга, защо най-накрая нейното сърце, способно на дълбоко чувство, открива царящата в него пустота, отразяваща се даже в погледа й, някога толкова изразителен.
Маргьорит нямаше на кого да се довери.
Тя беше истински самотна и може би именно това придаваше в очите на наварците особено величие на целия й облик.
Що се отнася до Анри, то той щадеше в жена си принцесата от френския кралски дом и се отнасяше към нея с подчертана вежливост или изящна непринуденост. Ето защо на пръв поглед в неракския двор всичко изглеждаше напълно благополучно.
И така, според съвета на Анри Шико, най-наблюдателният и стриктен човек на света, се яви в покоите на Маргьорит, но не намери там никого.
— Кралицата — му казаха — е в края на знаменитата алея от три хиляди крачки…
И той се насочи нататък.
В края на алеята той забеляза под храстите испански жасмин група кавалери и дами в кадифе, ленти и пера.
Може би цялата тази украса можеше да се стори малко старомодна, но за Нерак в нея имаше великолепие и даже блясък.
Тъй като пред Шико вървеше кралският паж, Маргьорит, чийто поглед меланхолично блуждаеше настрана, позна цветовете на Навара и го повика.
— Какво искаш, д’Обияк? — попита тя.
Младият човек, по-точно момчето, тъй като то не беше на повече от дванадесет години, поруменя и се поклони.
— Господарке — каза той на френски, тъй като кралицата строго бе забранила да се употребява местното наречие в двореца, — един благородник, пристигнал от Лувъра при негово величество краля, моли ваше величество да го приемете.
Красивото лице на Маргьорит пламна. Тя бързо се обърна с онова неприятно чувство, което изпитват хората, привикнали към огорчения при всяко неочаквано нещо.
На двадесет крачки от нея стоеше неподвижно Шико и фигурата на гасконеца се очертаваше ясно на фона на оранжевото вечерно небе. Вместо да извика при себе си пристигналия, кралицата сама напусна кръга на придворните.
Но като се обърна към тях, за да се сбогува, тя изпрати прощален поздрав на един от най-разкошно облечените и красиви кавалери.
Независимо от знака, предназначен да успокои кавалера, той явно се вълнуваше. Маргьорит улови това с проницателния поглед на жена и затова добави:
— Господин дьо Тюрен, благоволете да съобщите на дамите, че скоро ще се върна.
Красивият кавалер, облечен в бяло и светлосиньо, се поклони по-припряно, отколкото би сторил това който и да е равнодушно настроен царедворец.