Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
А друг мой приятел веднъж съвсем добронамерено ми даде следния съвет. „Слушай, не забравяй, че ние сме безпартийни и това е много сериозна разлика. Емил Манов и Любен Станев ги разкритикуваха приблизително за едни и същи неща в книгите им, Но Емил Манов си остана главен редактор, а безпартийният Любен Станев изхвръкна от киното и трябваше да ходи да си търси работа чак в Кърджали! Така че остави ги партийците да се занимават с партийните работи. Не е наша работа да се бъркаме там!“
От своя гледна точка и двамата бяха прави. Но ако човек имаше сериозно намерение да пише истинска литература, ако наистина искаше да отразява проблемите на своето време и своето собствено отношение към тях, аз не мога да си представя как това може да стане без определена позиция.
Така или иначе изборът на един млад автор, какъвто бях аз в ония години, беше между четири категории, които според мен в значителна степен отразяват разположението на обществените сили у нас.
Първо, да избере и застане твърдо всред ония, които са за режима, без значение какво е неговото съдържание или кой го води. „Води ме, партио!“ е лозунгът на тази група. Тази позиция осигурява най-бърза и най-сигурна кариера, но тя същевременно лепва върху лицето печата на самоотрекло се, самоунижило се дребно оръдие на властта, на което всеки нормален гражданин гледа със страх и презрение.
Второ, да избере и застане всред ония, които се опитват да съчетаят чистотата на борците за правда и свобода с изгодите, удобствата и благословията на властта. Това са, така да се каже, хората, които преди обяд изповядват бунтовнически идеали, а след обяд кадят тамян на Политбюро. При ефикасна тактика тази позиция наистина може да доведе до „вълкът сит и агнето цяло“.
Трето, да се опита наистина да остане неутрален и да не взима участие в играта. Мисля, че това е изключително трудна позиция, защото поражда подозрения от всички страни и обикновено лишава хората, които са направили този избор, и от ореола на мъченици и борци, и от правото да ползуват разположението на властта.
Четвърто, да избере и застане непоколебимо всред ония, които се опитват да възкресят образа на комунистическия идеал, да го приближат към хората и да върнат дерайлиралата в корупция, самодоволство и безотговорност държавна машина върху чистите и честни принципи на първите комунисти.
Ето в това горе-дол у се състоеше изборът на позиция.
ОПРАВДАНИЕТО
Искам да подчертая особено силно, че в годините между Унгарското народно въстание и Чехословашката пролет в България не се е говорило за нищо друго повече отколкото за последователност на убежденията, т.е. на позицията. Може да звучи странно и нелогично, тъй като истински последователните граждани бяха (по моя преценка) съвсем малко, но всички, които бяха демонстрирали непоследователност, смятаха за нужно да дават някакво обяснение. Казват ми, че днес вече не е така, че моите познати и бивши приятели, които заради непоследователността си направиха голяма кариера, повече не смятали за необходимо да обясняват каквото и да е. Но в ония времена това беше всекидневна тема, това беше неизбежната червена нишка на всички разговори, може би защото в цялата атмосфера съществуваше някаква полусантиментална въпросителна, на която мнозинството се смяташе задължено да отговаря. Обяснението се налагаше поради това, че много хора открито или дискретно бяха декларирали своите позиции на принципно несъгласие с текущата политика на партията, с недъзите на режима, за да се озоват след време в положение на проводници на отречената от тях политика и да станат защитници на същите недъзи. Трябва да съм чул поне стотици обяснения, при това без да съм ги искал и без някой да е задължен да ми ги дава. Просто всеки обясняваше всекиму защо е приел нещо, защо сега мисли така, защо се е променил. Трагикомично или не, но всеки представляваше едновременно обществената съвест и индивидуалния й нарушител. Всичко беше такава невероятна каша, в която дори министри се оплакваха от собственото си правителство, хора от Държавна сигурност — от собствения си институт, и писателите — от собствените си книги. В нормално общество това вероятно би могло да се смята за положително явление. Но при нас беше просто игра, част от ритуала на обществото. Господи, колко пъти наивното заключение е било: „Щом всеки знае, всеки съзнава, че е изменил, това ще доведе до нещо ново.“ В действителност крайният резултат на всички обяснения, оправдания и изповеди беше — нищо.