Задочни репортажи за България

И ако на пръв поглед това оправдание изглежда смислено, човек трябва да е много глупав, за да го повярва. Първо, властта изискваше от приобщилия се другар да играе, строго спазвайки нейните условия. И второ, веднъж озовал се на стълбата, новият властник загубваше не само чувствителността си спрямо правдата и неправдата, но и развиваше във висша степен инстинкта за самосъхранение, т.е. с всички сили се стараеше да се закрепи на поста си и да отиде по-на-горе. В най-добрия случай човек можеше да разчита на известна толерантност от страна на новия началник, който понякога си спомняше бунтовническото кафеджийско минало.

Колкото и да ми е тъжно, трябва да приема факта, че огромната част от тези бунтовници всъщност, както Парамуна се бе изразил, се бяха бунтували за собствен кокал. В момента, в който го получиха, бунтът свърши. Нищо в обществената атмосфера не бе се променило, всичко си вървеше по старому, ставаха абсолютно същите безобразия, извращения, произволи, безпринципност, демагогия, обществени и лични подлости, само че нашите герои бяха от другата страна. В писателските и литературните кръгове, всред които се движех, има толкова много примери. Може би най-яркият е този на някогашния ми приятел, поетът Любомир Левчев. Или пък вземете групата млади критици от онова време начело с Тончо. Жечев, Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев, вземете цяла дузина млади и не толкова млади белетристи и всевъзможни културни дейци. Но нека подчертая, че тук не става дума за „КОМПРОМИСА“, който малко или много се прави от всички в името на нещо и който понякога е бил оправдан, понякога не, а за генерална промяна на позицията, за отказ от една вяра и приемане на друга вяра. Огромна част от борците срещу господството на Караславовата група през 60-те години, която дълго бе отъждествявана с режима, се оказаха далече по-неприятни, реакционни, догматични началници в нашата култура, отколкото най-ярките представители на сталинизма. Погледнете само каква шеметна кариера направиха „антикараславовците“: Георги Джагаров, Богомил Райнов, Павел Вежинов, Драгомир Асенов, Любомир Левчев, Дико Фучеджиев и т.н. Даже имам впечатлението, че всеки шумен бунтовник сякаш избира бунта като най-сигурна заявка за… добър кокал.

Така че оправдания „така правят всички“ или „правя го в името на промяната“ се оказаха било измами, било самоизмами. И в двата случая „другите“ бяха повод за собствено благополучие.

Но един от най-интересните случаи, при който човек оправдава себе си изцяло с другите, е този на другаря М., високоиздигнат фаворит на режима с определено влияние в културната сфера. Една вечер, под въздействие на алкохол и носталгични спомени за невинната младост, на терасата на ресторанта „Щастливеца“ край „Алеко“, аз чух история, която ми направи силно впечатление:

Някъде през 1950–1951 година М. бил студент в Софийския университет. По произход и убеждения семейството му заемало добро място в новото общество. Но от чист идеализъм в отговор на сталинския терор и зулумите на българските диктатори М. влязъл в нещо като конспирация на студенти и ученици, която целяла издаването на нелегални, бунтарски бюлетини. Странно или не, повече от участниците в тази конспирация произхождали от семейства на неутралната средна класа или пък от комунистически семейства. Между тях нямало т.нар. „класови врагове“. Въпреки дръзкото желание на младежите да се противопоставят на вилнеещия терор, въпреки клетвата им, че ще се борят с всички сили за „доброто на народа“, нещата не стигнали далече поради липса на средства и възможности. Те не могли да осигурят необходимия им циклостил за отпечатване на материалите и докато се лутали да го търсят, някой ги предал. И, разбира се, сталинската Държавна сигурност без никакво колебание ги изловила и през лятото на 1951 година всички се озовали в лявото крило на Централния затвор, където се водели разпитите на задържаните.