Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
6
„Всичко е минало сега, Сюзан — като вода под моста. Най-добре да изтриеш миналото от мислите си.“
Тя доведе Пайлън до върха и погледна надолу по Ската, където конете се разхождаха и пасяха. Бяха доста тази сутрин.
Не стана обаче. Мислите й постоянно се връщаха към Уил Диърборн.
Какъв лош късмет беше имала да го срещне тогава. Ако това не се беше случило по обратния път от Кьос, досега тя сигурно щеше да се е примирила с положението — беше практично момиче в крайна сметка и обещанието си беше обещание. Тя едва ли някога беше очаквала да се тюхка много-много над загубата на девствеността си, а възможността да износи дете всъщност й харесваше.
Но Уил Диърборн беше променил всичко това. Беше се вмъкнал в главата й и сега я дразнеше като трън, който не може да бъде изваден. Забележката му по време на танца беше запечатана в съзнанието й като песен, която постоянно си тананикаш, тази забележка… но дали в нея нямаше и зрънце истина? Рия беше права за Харт Торин. По този въпрос Сюзан вече нямаше съмнения. Предположи, че вещиците са прави за мъжките страсти дори и ако грешат за всичко друго. Не беше приятна мисъл, но сигурно беше вярна.
Но именно Уил проклет да си Диърборн, беше направил за нея толкова трудно да се примири с действителността, беше я подтикнал към спор, в който тя едва разпознаваше собствения си разтреперан и отчаян глас, който се обаждаше в сънищата й. Сънища, в които той обвиваше кръста й с ръце и я целуваше, целуваше, целуваше…
Тя слезе от седлото и повървя малко по склона със стиснати в ръката юзди. Пайлън я следваше послушно и когато тя спря да погледне към синята омара на югозапад, той сведе глава и отново започна да пасе.
Помисли си, че трябва да види Уил Диърборн поне още веднъж, дори и само за да се успокои. Трябваше да го види на живо, а не такъв, какъвто беше в съзнанието й, създаден от топли мисли и още по-топли сънища. Може би затова беше поела по тази пътека — същата, по която яздеше вчера, и онзиден, и по-онзиден… Той се появявал по тази част от Ската, така беше чула на долния пазар.
Обърна се с гръб към Ската, внезапно усетила, че той ще бъде там, сякаш мисълта й го е призовала.
Видя само синьото небе и ниски хълмове, плавно нагънати като линията от бедрата, хълбоците, кръста и гърдите на легнала жена. Сюзан почувства горчиво разочарование. Можеше почти да го усети на устните си — като мокри чаени листенца.
Тя се обърна към Пайлън. Възнамеряваше да се върне в къщата и да се погрижи за извинението, което беше длъжна да поднесе. Колкото по-скоро го направеше, толкова по-бързо щеше да приключи с това. Протегна се към лявото стреме, което се беше извило малко и докато го оправяше, на хоризонта се появи ездач. Носеше се на фона на небето откъм мястото, което тя беше определила за женско бедро. Беше просто силует на гърба на кон, но тя веднага разбра кой е.
„Бягай! — помисли си с внезапна паника. — На седлото и в галоп! Махай се оттук! Бързо! Преди нещо ужасно да се случи… преди наистина да се намеси ка, да връхлети като вятър и да те отнесе заедно с всичките ти планове през небето и далеч оттук.“
Но не побягна. Стоеше с юздите на Пайлън в ръка и му шепнеше, докато конят вдигна глава и изцвили поздрава си към големия петнист жребец, който приближаваше по хълма.
После Уил беше там, първо над нея и сведен надолу, после скочи от седлото с изящно, плавно движение, което тя не мислеше, че е способна да повтори, въпреки всичките си години с конете. Този път нямаше шегички и подигравки, нито пък шапка, килната над лицето на комично тъжното момче. Този път погледът, който й отправи, беше сигурен и сериозен.
Те се гледаха там на Ската в мълчание, Роланд от Гилеад и Сюзан от Меджис, и в сърцето си тя усети, как вятърът се надига. Страхуваше се от него, но същевременно го желаеше.
7
— Добро утро, Сюзан! — каза той. — Радвам се да те видя отново.
Тя не отговори, просто чакаше и го наблюдаваше. Дали той можеше да чуе така ясно ударите на сърцето й, както го чуваше тя? Разбира се, че не — това си беше просто романтична измислица. Но въпреки това й се струваше, че всеки в разстояние от петдесет ярда трябва да е в състояние да чуе сърцебиенето й.
Уил пристъпи напред. Тя веднага отстъпи, недоверчиво гледаща в него. Той сведе глава за момент, после отново я вдигна и устните му се разтвориха.
— Моля за извинение — каза.
— Така ли? — тонът й беше леден.
— Това, което казах през онази нощ, беше необмислено.
Сега вече тя почувства искрица истински гняв.
— Изобщо не ме интересува дали е било обмислено, беше нечестно. Нарани ме.