Елфите на Шанара

Накрая седна отново до баба си. Вцепенена от скръб, Рен се взираше в обезобразеното от болестта лице. Моля те, оздравявай. Ти трябва да оздравееш. Умората я нападна като крадец и я омаломощи.

Те останаха на лагер при скалната стена през целия ден, за да може Еленро да спи, надявайки се сънят да възвърне силите й. Докато Рен и Еоуен се грижеха на смени за кралицата, мъжете стояха на пост. Времето минаваше неусетно и Рен се страхуваше от стремителния му бяг. Вече бяха изминали три дни откак напуснаха Арборлон, но те изглеждаха като седмици. Светът на Мороуиндъл беше сив и мъглив, някакъв неприветлив пейзаж от сенки и полумрак. Отдолу земята тътнеше от недоволството на Килешан. Колко ли време им оставаше? Колко ли време имаше, докато вулканът експлодира и островът се разпадне? След колко време щяха да ги открият демоните? Колко оставаше, преди Тайгър Тай и Дух да решат, че повече няма смисъл да ги търсят, че те са безвъзвратно загубени?

Тя навлажняваше лицето на Еленро, пееше й тихичко, опитвайки се да прогони треската и търсейки дори най-дребния признак, че баба й се съвзема и че болестта ще премине. Рен странеше от всички, освен от Еоуен, но дори с нея говореше малко. Мислите й обаче бяха неспокойни и изпълнени с лоши предчувствия, на които не можеше да даде гласност. Жезълът Рухк непрекъснато й напомняше колко голям е залогът. Мисълта за елфите я терзаеше. Рен си представяше лицата им, чуваше гласовете им и гадаеше какво ли си мислят, докато стоят в по-здрава клопка от нейната и по-безсилни. Ужасяваше я съзнанието, че е така неразривно свързана с тях. Рен не можеше да се отърси от чувството, че тя е всичко, което те имат, че трябва да разчитат само на нея и че никой друг от групата няма значение. Животът им бе поверен на нея и дори тя да предпочетеше друг жребий, този факт не можеше лесно да се промени.

С падането на нощта състоянието на Еленро се влоши. Рен се усамоти и плака без да може да спре. Чувствуваше се опустошена от загубите, които като че ли я преследваха на всяка крачка. Някога тя би си казала, че всичко това е без значение, че липсата на родители и семейство, на родова история и на живот извън настоящето е маловажна. Идването на Мороуиндъл и откриването на Арборлон и елфите беше изменило отношението й завинаги. Онова, което някога изглеждаше така незначително, неочаквано беше станало всичко за нея. Дори ако оцелееше, тя никога вече нямаше да бъде същата. Шокира се, когато разбра колко се е променила. Рен никога не беше се чувствала по-самотна.

После се унесе за известно време, защото от изтощение не можеше да държи очите си отворени. По-освободи се от емоциите и се събуди, когато усети ръката на Гарт върху рамото си. Рен мигновено се изправи, уплашена от вестта, която може би й носеше, но Гарт бързо поклати глава и безмълвно посочи нещо пред тях.