Елфите на Шанара

Те занесоха Кралицата на елфите в тресавището, намериха едно място на стотина фута навътре и внимателно я положиха. Тя бавно потъна, изчезвайки завинаги.

После мълчаливо се върнаха по стъпките си обратно. Еоуен плачеше тихо, облегната на рамото на Рен. Мъжете бяха безгласни призраци, сребристи и сиви от сенките и мъглата.

Рен се обърна отново към тях, когато достигнаха подножието на Черния корниз:

— Чуйте какво мисля. Ние загубихме една трета от нашия състав, а едва сме слезли от склоновете на Килешан. Времето минава. Ако не се движим бързо, никой от нас няма да напусне острова. Гарт и аз знаем горе-долу как се оцелява в пустиня, но тук, на Мороуиндъл, сме безпомощни като вас. Само един от нас има възможност да намери пътя. Рен се обърна, за да погледне Стреса.

Комбинираната котка премигна.

— Ти ни преведе благополучно към сърцето на острова — каза тихо девойката. — Можеш ли да ни изведеш отново до брега?

Стреса загледа с любопитство в Рен.

— Хруллл, Рен Елф, носителка на жезъла Рухк, ще поема този риск заради теб, въпреки че нямам особена причина да помагам на елфите. Но ти ми обеща да ме прехвърлиш в един по-голям свят. И аз разчитам на твоето обещание. Да, аз ще ви водя.

— Знаеш ли пътя, комбкотко или просто си играеш с нас? — попита уморено Гавилан.

Рен му хвърли един пронизителен поглед, а Стреса просто каза:

— Стттсст. Ами ела и ще разбереш — а после се обърна към Рен. — Това не е местност, през която съм минавала често. Тук Черният корниз е непроходим. Хссстт. Налага се да… ррууллл… да вървим известно време на юг, за да намерим проход, през който да се покатерим. Елате.

Те събраха каквото беше останало от багажа, нарамиха го решително и потеглиха. Вървяха през сутрешния здрач в горещината и мъглата, следвайки линията на скалите, опасващи Рая на Мрака. По пладне те спряха да починат и хапнат — една групичка от умълчали се мъже и жени със сурови лица, чиито плахи, неспокойни очи непрекъснато оглеждаха мочурището. Днес земята мълчеше. Вулканът си бе дал малка почивка. Но от вътрешността на тресавището се чуваха звуците на излезли на лов създания, викове и вой, плясък на вода и сумтене от вкопчили се в борба тела. Звуците ги следваха, докато те продължаваха упорито да вървят, като едно зловещо предупреждение, че примката около тях се стеснява.

До средата на следобеда намериха прохода, който Стреса бе предпочела. Това беше една стръмна, лъкатушеща пътека, която изчезваше в скалите като змийски език в змийска уста. Те започнаха бързо да се изкачват, тласкани от силното желание да се отдалечат от преследващите ги звуци и изпълнени с надежда, че ще стигнат върха преди да се е мръкнало.

Но не успяха. Мракът ги застигна някъде по средата на изкачването и Стреса ги настани бързо върху един тесен отстъп, полупокрит от надвиснала скала. Оттук можеха да имат добра видимост към Мрака на Рая, ако не беше мъглата, която покриваше всичко с една като че ли безкрайна покривка от сивота. Вечеряха набързо и унило, после поставиха един часови, а останалите се приготвиха за нощувка. Комбинацията от мрак и мъгла беше толкова пълна, че на повече от няколко крачки не се виждаше нищо. Това създаваше неприятното впечатление, че целият остров е някак си изчезнал под тях, оставяйки ги да висят във въздуха. От мъглата се надигаха звуци, гърлени и заплашителни, една безплътна и безпосочна какофония. Мълчаливо се вслушваха в нея, чувствайки, че ги следи и затяга обръча си около тях.