Елфите на Шанара

Гавилан кимна разсеяно, сякаш не беше я чул.

— Поне ти видя сега каква е истината. Магията е направила Мороуиндъл и неговите демони и пак магията ще ни спаси от тях. Твоите Елфови Камъни и жезълът Рухк. Само имай търпение и скоро ще разбереш всичко.

И той отново изостана назад. Неговото оттегляне беше така внезапно, че Рен отново не успя да зададе въпросите, които коментарите му бяха предизвикали: как са били създадени демоните, какво бе сторила магията и как нещата бяха стигнали дотук. Тя понечи да го последва, но после се отказа. Сега беше твърде уморена, за да задава въпроси, твърде изтощена, за да изслуша отговорите дори ако той ги дадеше, което бе малко вероятно. Потискайки своето разочарование, Рен си наложи да върви напред.

Беше им необходима цялата нощ, за да излязат от Мрака на Рая. Наложи се Рен още два пъти да призовава силата на Елфовите камъни. Разкъсвана всеки път от противоречиви импулси — да избегне нахлуването на магията и да я приеме като добре дошла, Рен я чувствуваше да клокочи през нея като някакъв елексир. Синята светлина разяждаше мрака и разпръскваше мъглата, показвайки им пътя към Черния корниз. До зазоряване вече се бяха измъкнали от мочурището и най-после стъпиха отново върху твърда почва. Черният корниз се издигаше в мъглата пред тях като извисяваща се маса от назъбен камък, стърчаща от джунглата към небето. Те избраха едно разчистено място при основата на скалите и внимателно поставиха в центъра му носилката с Еленро. Еоуен намокри лицето и ръцете на кралицата и й даде да пие вода.

Еленро се размърда и отвори очи. Тя погледна изпитателно лицата около нея, хвърли поглед към жезъла Рухк, който продължаваше да стиска между пръстите си, и каза:

— Помогнете ми да седна.

Еоуен я приповдигна внимателно и й подаде чашата. Еленро я изпи бавно, правейки често паузи, за де си поеме въздух. Гърдите й хъркаха, а лицето й беше зачервено от треската.

— Рен — каза тихо тя, — ти си използвала Елфовите камъни.

Рен коленичи до нея и другите също се приближиха.

— Как разбра? — попита тя.

— Прочетох го в очите ти — отвърна с усмивка Еленро Елеседил. — Магията винаги оставя следи. Аз мога да ги видя.

— Щях да ги използвам по-рано, бабо, но забравих какво могат да правят те. Съжалявам.

— Дете, няма защо да се извиняваш. — Сините очи я гледаха добродушно и топло. — — Аз толкова те обикнах, Рен, и то далеч преди да дойдеш при мен, веднага щом узнах от Еоуен, че си се родила.

— Ти се нуждаеш от сън, Еленро — прошепна пророчицата.

Кралицата затвори за миг очи и поклати глава.

— Не, Еоуен. Нужно ми е да поговоря с теб. С всички вас. — Очите й се отвориха, уморени и безучастни. — Аз умирам — прошепна тя. — Не, не казвайте нищо. Изслушайте ме. — Тя ги прикова с поглед. — Извинявай, Рен, че не можах да бъда по-дълго време с теб. Бих желала. Бяхме заедно само за кратко. Еоуен, на теб ще ти е най-трудно. Ти беше моя приятелка през целия ми живот и ако можех, бих останала, за да се чувствуваш добре. Зная какво означава моята смърт. Гавилан, Трис, Дал — вие направихте за мен, каквото можахте. Но моя час удари. Треската е по-силна от мен и докато се опитвах да се освободя от нея, разбрах, че не мога. Орин Страйът ме чака и аз ще се присъединя към него.