Елфите на Шанара

Рен бръкна в туниката си и измъкна оттам кожената торбичка. Разхлаби чевръсто вървите и Елфовите камъни изпаднаха в ръката й с ярък синкав блясък.

Чувствайки се малка и уязвима, тя отиде до края на лагера и остана там, взряна в сенките и мъглата. Фавн се опита де се покатери по крака й, но тя посегна внимателно надолу и прогони дървесния пискун. Мъгла се вихреше навсякъде. Противна воня на сяра и пепел се просмукваше в дрехите й. Една смесица от мъгла и пара се издигаше от зловонните води на тресавището. Рен беше на косъм от смъртта, тя чувствуваше, че бе доведена дотам от обстоятелствата и съдбата и че каквото и да се случи оттук нататък, никога вече няма да бъде същата. Рен копнееше за това, което бе някога, за това, което можеше да бъде, за едно спасение, което не се надяваше да намери.

Уплашена, че може да промени намерението си, ако мисли по-дълго по този въпрос, тя протегна напред и нагоре Елфовите камъни и ги призова към живот. Нищо не се случи. О, Хадес! Рен опита отново, концентрирайки се, като грижливо формулираше в своето съзнание, мислеше за всяка една по ред, представяше си как силата, стаена вътре, се раздвижва и надига. Аз имам елфова кръв, мислеше отчаяно Рен. Призовавала съм силата и преди…

И в този момент синият огън внезапно грейна, лумна от Камъните, сякаш беше махната някаква преграда. Той обви ръката й, ярък и зашеметяващ, осветявайки тресавището, сякаш дневната светлина най-после бе намерила път към него. Членовете на групата политнаха назад, свивайки се предпазливо и закривайки очите си. Рен стоеше изправена. Тя чувствуваше как силата на Елфовите камъни преминава през нея, търсейки, изследвайки и решавайки дали й принадлежи. Една приятна, привлекателна топлина я обвиваше. После светлината се насочи вдясно от нея, прорязвайки мъглата, умиращите дървета, храстите и пълзящите растения и пресече пустите води на стотици километри, по-далеч, отколкото поглед стига, докато най-сетне спря върху една скална стена, която се издигаше в нощта.

Черният корниз! Светлината изчезна също тъй бързо, както бе дошла. Силата на Елфовите камъни угасна, връщайки се там, откъдето беше дошла. Рен затвори пръстите си около Камъните, едновременно изсушена и изтощена, пречистена някак си от магията, ободрена, но останала без сили. Потресена въпреки своята смелост, Рен пъхна талисманите обратно в торбичката. Другите се изправиха неуверено, търсейки с питащи очи нейния поглед.

— Натам — каза тихо тя, сочейки посоката, в която беше се отправила светлината.

За момент никой не проговори. Съзнанието на Рен беше заето с това, което бе направила. Тялото й все още усещаше скорошния ефект от нахлуването на магията, но същевременно се почувства виновна, загдето бе изменила на своя обет. Ала Рен бързо си напомни, че нямаше избор. Беше направила само това, което трябва. Не можеше да остави баба си да умре. Това беше изключение. Нямаше да се случи отново. Направи го само този път, защото се касаеше за живота на нейната баба, а само тя й беше останала…