Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Когато се стъмни, вождът отново потисна с мъка мислите си. Затвори слуха си за гласовете на прерията, за воя на вълците и за шумоленето на реката и заспа. Първият ден на неговото пленничество бе изтекъл.
Занизаха се дни след дни, равномерни и еднообразни. Светлината без слънчев лъч падаше в избата, помпата квичеше, скърцаха войнишки ботуши, тракаха паници по време на храна. Хората разговаряха, ругаеха, викаха, издаваха заповеди и пееха. Поне четиридесетима от тях индианецът се научи да отличава един от друг по стъпките и гласовете. Най-лесно му бе да разпознава гласовете на Томъс и Тео и младият дакота долавяше думите, с които те се застъпваха за майор Смит… По пладне недодяланият пазач със сърдитото лице слизаше долу и носеше саламуреното месо.
Пленникът измери колко крачки в полукръг му даваше възможност да прави веригата, за която бе завързан; оказаха се десет в полукръг към бойницата, но на връщане само седем, тъй като при обръщането стегналата здраво тялото му верига се скъсяваше. Пленникът вървеше напред и назад; сядаше, свиваше се на кълбо, разпъваше тялото си и отново се изправяше. Това бяха единствените движения, които белезниците и веригата все още му даваха възможност да прави. Дните сключваха седмици, от седмиците се оформи първият месец. Годишният сезон напредваше и топлината на лятото нахлуваше и в избата. Все по-тихо шумоляха намаляващите води на реката и най-после съвсем заглъхнаха.
Недодяланият пазач, който престана изобщо да разговаря със затворника, но въпреки това се грижеше за него ежедневно, без да си позволява грубости, неочаквано промени отношението си. Не носеше вече яденето в определеното време, в някои дни дори изобщо не слизаше и още по-често забравяше да донесе вода. Сега почти престана да се грижи за почистването на избата. Ръмжеше и мърмореше и произнасяше на висок глас многобройните ругатни, с които разполага-ше един прериен ездач, за да изразява лошото си настроение, като използуваше обидните думи, с които белите мъже обсипваха на драго сърце индианците. Той блъскаше пленника, риташе го с крака и го удряше. Токай-ихто понасяше всичко това като мъртвец. Не искаше да достави забавление на белия мъж, че се мъчи безуспешно да се отбранява. Лошото отношение на пазача събуди надежда у него. Навярно дългите ножове бяха претърпели поражение във войната и сега пазачът изливаше яда си по този повод там, където не се страхуваше от отпор. Затова младият дакота се опита да подмами недодялания пазач да каже нещо.
— Знам — рече той една вечер — защо искаш да ме биеш. Защото вашите генерали са били победени в боя с нашите дакотски бойци.
— Пършиво псе… кой ти го каза?! — Недодяланият мъж стоеше със заплашително вдигната котелка пред пленника.
Токай-ихто се разсмя.
— Удари ме де! — каза той. — С котелната! Белите мъже не умеят да измъчват.
— Започваш да ставаш и нахален ли? Не си доволен, задето не те горят с горещи железа, както вие се отнасяте към своите пленници! Куче такова, червено куче, като си помисля, че твоите другари убиха нашия генерал Къстър и всичките му хора, та ми се ще начаса да ти извия врата! Само не се радвай преждевременно, няма да имаш много полза от това! Преди още някой да успее да те освободи, ние ще те обесим! Казвам ти това, за да знаеш какво те очаква! Ние не сме забравили колцина от нас ти набоде с камата и застреля с пушката си! Избягал съгледвач и коварен изменник!
Недодяланият прериен ездач удари с котелката, но все едно, че бе ударил дърво. Токай-ихто не се помръдна и продължаваше да се усмихва иронично:
— Нямаш кой знае колко сила — рече той. Индианците имаха обичай пленникът да дразни победителя си, за да му докаже своето безстрашие.
— Нямам кой знае колко сила? Ти направо ме вбесяваш! Какво изобщо си въобразяваш толкова? Но аз ще съумея да ти вгорча живота! Можеш да разчиташ на това. Засега лека нощ, пък за утре се подготви!
Недодяланият мъж се оттегли. Токай-ихто си пое дълбоко въздух. Дакотските бойци бяха спечелили голяма победа в боя с белите. От заплахите на прерийния ездач вождът не се страхуваше и яростта на този човек бе истинско удовлетворение за него, защото даваше да се разбере, че дакота все още са противници, от които белите се страхуваха и затова ги мразеха.