Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
Той бързо напусна сцената, махна грима и излезе през параклиса в градината на колежа. Сега, след края на представлението, всяка негова клетка бе жадна за ново приключение. И той се втурна, сякаш искаше да го догони. Всички врати на театъра бяха разтворени и залата бе вече опустяла. По гирляндите, които му бяха заприличали на корабни въжа, унило примигваха няколко лампиона, полюшвани от нощния ветрец. Той бързешком изкачи стъпалата откъм градината, като че се боеше да не изпусне плячка, проби си път през навалицата във фоайето на колежа и притича покрай двамата йезуити, които наблюдаваха отстрани това стълпотворение и се покланяха и здрависваха с посетителите. Продължи неспокойно напред, като си даваше вид на страшно забързан, и само смътно усещаше усмивките, слисаните погледи и побутванията, които сподиряха напудрената му глава.
Щом излезе на входа, той съзря семейството си, което чакаше под първия уличен фенер. От пръв поглед откри, че в групата бяха само близките му, и ядосано забърза надолу по стъпалата.
— Трябва да оставя една бележка на „Хановерска“ — бързо каза той на баща си, — ще се върна вкъщи след вас.
Без да изчака въпросите на баща си, той претича през улицата и лудешки се втурна по нанадолнището. Нямаше представа накъде го носеха нозете му. Гордостта, надеждата, страстта като стъпкани в сърцето му треви замайваха душевния му взор с влудяващите си пари. Той се носеше надолу, а в душата му бушуваха внезапно хлуйналите пари на накърнена гордост, несбъдната надежда и поругана страст. Те се възземаха пред изтерзаните му очи на гъсти удушливи талази и се разнасяха над него, докато най-сетне въздухът отново стана ясен и студен.
Очите му бяха все още замрежени от пелена, но вече не пареха. Някаква сила, сродна на оная, която често го караше в миг да забрави гнева и недоволството си, го застави да спре. Той застана неподвижен и се вгледа в мрачния портал на моргата, сетне отмести поглед към тъмната калдъръмена уличка встрани от нея. Съгледа на стената табелата „Лотс“ и бавно вдъхна тежкия смраден въздух.
— Конска пикня и гнила слама — помисли си той. — Полезна миризма. Ще успокои сърцето ми. Ето, то вече е съвсем спокойно. Сега мога да се върна.
Стивън пак седеше до баща си в един вагон на гара Кингсбридж. Тръгнали бяха с нощния влак за Корк. Когато се отделиха от перона, той си спомни своето детинско удивление от пътуването до Клонгоус преди години и всички подробности от първия ден в колежа. Сега нищо не го учудваше. Той гледаше здрачаващите поля, които се плъзгаха край него, безмълвните телеграфни стълбове, които бързо пробягваха край прозореца на всеки четири секунди, малките блещукащи гари, по чиито перони бдяха безмълвни пазачи: влакът ги отхвърляше зад себе си и за миг-два те премигваха в мрака като огнени искри, изхвръкнали изпод нозете на бегач.
Той слушаше безучастно възпоминанията на баща си за Корк и за дните на неговата младост: разказ, сегиз-тогиз прекъсван, колчем той въздъхнеше или отпиеше от манерката си, щом в него изникнеше образът на някой скъп покойник или пък разказвачът внезапно си спомнеше повода за сегашното пътуване. Стивън го слушаше, без да изпитва никаква жалост. Всички тия покойници му бяха непознати и чужди освен чичо Чарлз, но и неговият образ напоследък бе започнал да избледнява в паметта му. Знаеше обаче, че имотът на баща му ще бъде разпродаден на търг и по този начин сам той ще бъде лишен от наследство; тази мисъл го караше да чувства колко грубо светът погазва бляновете му.205
В Мерибъро той заспа. Когато се събуди, влакът вече бе отминал Малоу, а баща му спеше, изтегнат на другата седалка. Хладна предутринна дрезгавина се стелеше зад прозореца и заливаше безлюдните поля и заспалите къщи. Кошмарен страх завладя мисълта му, като гледаше смълчаните поля и чуваше как баща му от време на време тежко поема въздух или внезапно помръдва насън. Невидимото присъствие на заспали хора го изпълваше със смътен ужас, сякаш те можеха да му сторят зло; и той взе да се моли дано по-скоро настъпи денят. Тази молитва не бе отправена нито към бога, нито към някой светия; тя започна с потръпване, когато мразовитият утринен ветрец се промъкна през пролуката под вратата на купето и облъхна нозете му, и завърши с брътвеж на безсмислени думи, които той нагоди към властния ритъм на влака: и безмълвно, на всеки четири секунди, телеграфните стълбове като тактови черти отмерваха галопиращото темпо на музиката. Тая неистова мелодия притъпи страха му и прислонен до перваза на прозореца, той усети, че очите му пак се затварят.
205
Джойс също придружава баща си до Корк през февруари 1894, когато тамошният имот на Джон Джойс бива продаден на търг.