Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Атаката на Стивън накара двамата адютанти да млъкнат, но Херон продължи:

— Във всеки случай Байрон е бил еретик и на това отгоре безнравствен.

— Все ми е едно какъв е бил — разпалено възкликна Стивън.

— Все ти е едно дали е бил еретик или не, така ли? — каза Наш.

— Какво разбираш ти бе — викна Стивън. — Освен примерите в учебника ти едно стихотворение не си прочел през целия си живот, и Боулънд също.

— Аз знам, че Байрон е бил грешник — каза Боулънд.

— Я дръжте тоя еретик! — заповяда Херон.

В следващия миг Стивън бе техен пленник.

— Оня ден Тейт добре ти смачка фасона заради ереста в твоето съчинение — продължи Херон.

— Аз утре ще му кажа — прибави Боулънд.

— Ти ли бе, пъзльо? — каза Стивън. — Теб те е страх устата да си отвориш.

— Кой, мен ли?

— Да, теб.

— Дръж се по-прилично! — викна Херон и шибна Стивън през краката с бастуна си.

Това бе сигналът за нападение. Наш изви ръцете му на гърба, а Боулънд грабна дълъг зелев кочан, който се въргаляше в канавката. Както и да се мяташе и риташе под ударите на бастуна и коравия кочан, Стивън бе притиснат към една ограда от бодлив тел.

— Признай, че Байрон е плюнка!

— Няма.

— Признай!

— Няма.

— Признай!

— Няма. Няма.

Накрая след отчаяна борба той все пак успя да се отскубне. Мъчителите му поеха към улица „Джоунс“, като се смееха и му се подиграваха, а той, с разкъсани дрехи, почервенял и запъхтян, се запрепъва подир тях, полуослепял от сълзи, стиснал яростно юмруци и разхълцан.202

Когато повтаряше Confiteur-а под снизходителния смях на своите слушатели, в съзнанието му бързо и отчетливо преминаваха подробностите на оня злощастен епизод и той се запита защо сега не питае никаква омраза към тогавашните си мъчители. Не бе забравил нищичко от подлостта и жестокостта им, но споменът за тях не предизвикваше гнева му. Затова всички описания на безумна любов и омраза, които бе срещал в книгите, му изглеждаха нереални. Дори онази нощ, когато се препъваше към къщи по улица „Джоунс“, той бе почувствал, че някаква сила снема от него тоя внезапно обзел го гняв толкова лесно, както меката кожица се смъква от зрелия плод.

Той продължаваше да стои под навеса заедно с двамата си събеседници и разсеяно слушаше техния разговор и взривовете от аплодисменти в театъра. А там, в залата, седеше тя и може би го чакаше да се появи на сцената. Помъчи се да си я представи, но не можа. Спомняше си само, че главата й бе загърната в шал като в качулка, а тъмните й очи го мамеха и томяха. Дали и тя мислеше за него, както той за нея? В тъмнината, скришом от двамата, той докосна с връхчетата на пръстите другата си длан: допря ги съвсем леко о нея и нежно ги притисна. Но натискът на нейните пръсти бе по-нежен и по-настойчив и внезапният спомен за техния допир плисна в съзнанието му като невидима топла вълна.

Някакво момче притича към тях покрай стената на навеса. Останало беше без дъх от вълнение.

— Ей, Дедалус — викна то. — Дойл побесня заради теб. Бягай веднага да се преоблечеш за сцената. Хайде, по-бързо!