Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
— Ето, иде благородният Дедалус! — провикна се остър гърлен глас. — Приветстваме те, верний друже!
Поздравът заглъхна в тих престорен кикот, Херон направи темане, сетне заръчка земята с бастуна си.
— Същият — каза Стивън, спря се и премести погледа си от Херон върху приятеля му.
Последният му бе непознат, но огънчетата на цигарите им му помогнаха да различи в мрака бледо лице на конте, по което бавно пълзеше усмивка, висока фигура в лоден и бомбе. Херон не си направи труда да ги запознае, но вместо това каза:
— Тъкмо разправях на моя приятел Уолис какъв майтап ще падне довечера, ако изимитираш ректора в твойта роля на педанта. Ще бъде класика!
Херон направи нескопосан опит да имитира педантичния бас на ректора пред приятеля си Уолис, сетне се засмя над своята некадърност и се обърна към Стивън.
— Хайде, Дедале — настоя той, — ти си цар на пародиите. Но ако и църквата не послуша, нека ти бъде яко езичник и митар.194
Ала думите му бяха прекъснати от тихите ругатни на Уолис, чиято цигара се бе запецнала в цигарето.
— Ега ти мундщука, ега ти чудото! — процеди той, извади цигарето от устата си, като едновременно се усмихваше и мръщеше снизходително. — Все ще се запуши. Използвате ли цигаре?
— Аз не пуша — отвърна Стивън.
— Ъ-хъ — каза Херон. — Дедалус е младеж за пример. Не пуши, не шляка по панаирите, не гони фустите, изобщо си е таковал такованката!
Стивън поклати глава и погледна усмихнато разгорещеното лице на своя съперник с нос като клюн. Често му се струваше странно, че Винсент Херон има и лицето, и името на птица.195 Буен русоляв перчем стърчеше над челото му като разрошен качул: самото чело бе ниско и костеливо, а тънкият орлов нос изпъкваше между близко сложените опулени очи, които бяха светли и безизразни. В колежа съперниците бяха приятели. Седяха заедно в клас, заедно коленичеха при молитва в капелата и заедно обядваха и си бъбреха след молитва. Тъй като учениците в най-горния клас до един бяха безлични тъпаци, през цялата година Стивън и Херон фактически оглавяваха колежа. Именно те заедно ходеха при ректора, когато трябваше да се измоли някой свободен ден или да се отърве някой съученик от наказание.
— А между другото — внезапно подхвърли Херон, — видях твоя родител, като влизаше в театъра.
Усмивката изчезна от лицето на Стивън. И най-малкият намек по адрес на баща му, било от някой съкласник или наставник, тутакси го караше да настръхне. Той мълчеше и със свито сърце чакаше Херон да продължи. Ала Херон го сръга многозначително с лакът и каза:
— Та ти си бил изпечен хитрец!
— Защо? — попита Стивън.
— Уж си света вода ненапита — каза Херон, — а всъщност си изпечен хитрец.
— Мога ли да попитам какво имаш предвид? — благовъзпитано каза Стивън.
— За можене — можеш! — отвърна Херон. — Нали я видяхме, питай Уолис. Кукла от витрина, няма грешка. И каква любопитна! А коя роля ще играе Стивън, господин Дедалус? А Стивън няма ли да изпее нещо, господин Дедалус? Твоят родител я гледа през монокъла и очите му ще изтекат. Старецът те е разкрил, Дедале. Но аз на твое място пет пари не давам. Страшна мадама, дявол да го вземе, нали, Уолис?
— Хваща око — невъзмутимо отвърна Уолис и пак пъхна цигарето в ъгъла на устата си.
За миг Стивън кипна от яд при тия нетактични намеци в присъствието на непознат. Какво толкова смешно имаше в това, че едно момиче бе разпитвало и се бе интересувало за него? Цял ден в мислите му бяха само трамваят на Харълдс-крос, тяхната раздяла на стъпалата, потокът мрачни чувства, бликнал в него, и стиховете, които й бе посветил. Цял ден той бе мечтал за новата им среща, защото знаеше, че тя ще дойде на представлението. Гърдите му отново се изпълниха със старото мрачно безпокойство, както в нощта на коледното празненство, ала сега то не намираше отдушник в стихове. От онзи ден го деляха две години, в които бе израсъл и натрупал опит, две години, които изключваха подобен отдушник; и цял ден душата му преливаше от томителна нега: тъмните талази се възземаха и връщаха, надигаха се и отстъпваха и накрая, изтощен от тяхната стихия, той не можа да сдържи досадата си при шегата на наставника и появата на малкото гримирано момченце.
— Затова най-добре признай си, че тоя път си разкрит — продължи Херон. — И недей да ми се правиш повече на светец, всичко е ясно като бял ден.
От устата му отново бликна тих престорен кикот, той се приведе както преди и леко перна с бастуна Стивън през пищялките, сякаш да го порицае на шега.
194
Мат., 18, 17.
195
Английската дума „heron“ значи чапла.