Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
— Бре, да му се не види! Ето я и нашата бакалница! — възкликна господин Дедалус. — Помниш ли колко пъти съм ти разказвал за бакалницата208, а, Стивън? Само чакахме да отметнат имената ни, и хайде вътре, цялата дружина: Хари Пиърд и малкият Джак Маунтин, и Боб Дайъс, и Морис Мориарти, французинът, и Том О’Трейди, и Мик Лейси, за когото стана дума тая заран, и Джоуи Корбит, и тая бедна добра душица Джони Кивърс от Тантилите.
Листата на дърветата по „Мардайк“ шумоляха и шушнеха под слънчевата светлина. Край тях премина отбор крикетисти, напети младежи по спортни панталони и блейзъри, един от които бе нарамил дългия зелен калъф с пръчките за вратата. Петима улични музиканти с избелели мундири свиреха в една тиха уличка с очуканите си медни инструменти, наобиколени от тълпа хлапета и свободни чирачета. Прислужница с бяло боне и престилка поливаше сандъчето с цветя на един перваз, който блещукаше под знойния пек като варовикова плоча. От друг прозорец долитаха звуци на пиано, пасаж подир пасаж се извисяваха към дисканта.
Стивън продължаваше да върви до баща си и да слуша все същите отдавна познати истории, все същите имена на разпилени по целия свят или мъртви гуляйджии, с които баща му бе дружил на младини. Някаква неясна погнуса се надигаше в дъното на сърцето му. Спомни си своето неудобно положение в Белведере: стипендиант, първенец на класа, сам изплашен от своя авторитет, горд, чувствителен и мнителен, той се бореше и с нищетата, сред която живееше, и с размирното си въображение. Буквите, издълбани в зацапаното дърво на банката, се блещеха насреща му, гавреха се със слабата му плът и безплодните му възторзи, караха го да ненавижда себе си заради собствените безумни и мерзки оргии. Слюнката в устата му загорча и заседна на гърлото, а неясната погнуса замъгли мозъка му и за миг той затвори очи и продължи да върви слепешком.
Но гласът на бащата не му даваше мира.
— Когато стъпиш на крака, Стивън, а това комай скоро ще стане, запомни едно от мен: прави-струвай каквото щеш, но дружи само с джентълмени. Мен ако питаш, на младини добре си поживях. Всичките ми приятели бяха славни момчета. Всеки го биваше за нещо. Един имаше хубав глас, друг бе добър актьор, трети можеше да пее пиперлии песни, четвърти беше отличен гребец или тенисист, пети — превъзходен разказвач и така нататък. Не се спирахме нито за миг, добре си поживяхме, видяхме едно-друго и това хич не ни навреди. Но до един бяхме джентълмени, Стивън, аз поне така мисля, и истински ирландци, майка му стара! С такива младежи искам и ти да дружиш, с момчета от сой. Аз съм против родителската строгост. Според мен синът не бива да се бои от баща си. Да, аз се държа с теб точно така, както навремето дядо ти с мен, когато бях младок. Бяхме по-скоро братя, отколкото баща и син. Не мога да забравя как ме хвана, че пуша. Помня, един ден стоях на края на Сауттеръс с още няколко мъжлета като мене и си мислехме, че сме хванали бога за брадата, защото бяхме захапали лули. Не щеш ли, мина старият. Нищо не каза, дори не се спря. Но на другия ден, неделя, бяхме излезли на разходка заедно и като се връщахме у дома, той извади табакерата си и каза: Всъщност, Саймън, не знаех, че пушиш или нещо подобно. Аз се направих на разсеян. Ако искаш да видиш какво се казва хубав тютюн, каза той, опитай от тия пури. Един американски капитан ми ги подари снощи в Куинстаун.
Стивън чу, че баща му се разсмя, но смехът прозвуча почти като ридание.
— Ех, дявол да го вземе, в ония дни той беше най-красивият мъж в Корк! Жените по улицата го заглеждаха.
Той чу, че баща му шумно преглътна своето ридание, и неволно отвори очи. Ярката слънчева светлина го заслепи, небето и облаците се превърнаха във феерия от мрачни масиви, осеяни с езера от тъмнорозова светлина. Дори мозъкът му бе болен и безсилен. Той почти не можеше да разчете буквите върху фирмите на магазините. С чудовищния си начин на живот сякаш се бе поставил извън пределите на реалността. Околният свят не го вълнуваше, не му говореше нищо, освен когато долавяше в него отглас от неистовите вопли в самия себе си. Неспособен бе да откликне на никакъв земен или човешки повик, бе ням и безчувствен към зова на лятото, на радостта и дружбата, отегчен и потиснат от гласа на баща си. Чужди му изглеждаха дори собствените му мисли и той бавно започна да си повтаря:
208
В бакалницата се е продавало алкохол.