Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
Аз съм Стивън Дедалус. Вървя до баща си, чието име е Саймън Дедалус. Намираме се в Корк, в Ирландия. Корк е голям град. Отседнали сме в хотел „Виктория“. Виктория, Стивън, Саймън, Саймън, Стивън, Виктория. Имена.
Спомените от детството внезапно избледняха. Той се опита да възкреси най-ярките им мигове, но не успя. Спомняше си само имена: Данте, Парнел, Клейн, Клонгоус. Имаше едно малко момченце и една стара жена, която го учеше на география и държеше в скрина си две четки. После го отпратиха от къщи в колежа. В Клонгоус прие първото си причастие, смучеше захарни пръчки, скрити в кепето за крикет, гледаше как отблясъците на огъня подскачат и танцуват по стената на малката стая в лечебницата, сънува, че е умрял и ректорът отслужва за него опело, облечен в златоткан черен филон, че го погребват в малкото гробище, отвъд липите покрай централната алея. Но тогава той не бе умрял. Умря Парнел. За него не отслужиха опело в капелата, нямаше и шествие. Всъщност той не умря, а се стопи като лека мъглица под слънцето. Изгуби се или си отиде от живота, защото вече не беше жив. Колко странна е мисълта, че той си отиде ей така, че не умря, а просто се стопи под слънцето или изчезна и се загуби нейде из вселената! Колко странно е да видиш за миг и себе си мъничък: момченце със сива, препасана с колан куртка, с ръце, пъхнати в страничните джобове, а панталоните — пристегнати под коленете с широки ластици.
Вечерта в деня на търга Стивън покорно следваше баща си из града от кръчма в кръчма. На търговците по пазара, на кръчмарите и кръчмарките, на просяците, които молеха господин Дедалус за някой петак, той разказваше все едно и също: че е стар коркчанин, че вече трийсе години в Дъблин се мъчи да се отърве от коркския си диалект, а тоя е фарфалак до него е най-големият му син, но той е само дъблински хъшлак.
Тръгнали бяха рано сутринта от кафенето на Нюком, където чашата на господин Дедалус шумно потракваше по чинийката, а Стивън се опитваше да прикрие тая срамна последица от запоя на баща си предната вечер, като непрекъснато местеше стола си и кашляше. Униженията следваха едно подир друго: престорените усмивки на търговците из пазара, кълченията и кокетливите погледи на кръчмарките, с които баща му флиртуваше, поздравленията и окуражителните думи, които чуваше от приятелите на баща си. Казаха му, че е одрал кожата на дядо си, и господин Дедалус се съгласи, че малкият запъртък ужасно му прилича. Откриха следи от коркски диалект в речта му и го накараха да признае, че Лий е много по-красива река от Лифи. А един от тях, за да провери неговия латински, го накара да преведе няколко изречения от Дилектус-а и го попита как е правилно да се каже: Tempora mutantur nos et mutamur in illis или Tem-pora mutantur et nos mutamur in illis209. А един пъргав старчок съвсем го обърка, като го запита къде са по-хубави момичетата, в Дъблин или в Корк.
— Той не е по тая част — каза господин Дедалус. — Остави го на мира. Той е сериозно момче, с главата си мисли, не я пълни с глупости.
— Значи не е бащичко — каза дребният старец.
— Кой го знае. Човек може ли да е сигурен? — каза господин Дедалус и самодоволно се усмихна.
— На младини баща ти беше първо коце на Корк — каза старчето на Стивън. — Какво знаеш ти?
Стивън заби поглед в земята и взе да разглежда кахления под на кръчмата, в която се бяха отбили.
— Я не му пускай фитили — каза господин Дедалус. — Опазил го господ!
— Ти пък! Че какви фитили му пущам? Мога дядо да му бъда. Аз самият съм вече дядо — каза старчето на Стивън. — Какво ли знаеш?
— Тъй ли? — попита Стивън.
— Бог ми е свидетел — отвърна старчето. — Имам си две внучета като живак в Съндиз Уел. Я кажи, на колко години съм според тебе? Та аз помня още дядо ти, когато яздеше на лов за лисици с червения си жакет. Тогава тебе още те нямаше.
— Дори не беше предвиден — каза господин Дедалус.
— Бог ми е свидетел — повтори старчето. — Не само това: помня дори прадядо ти, стария Джон Стивън Дедалус, кибритлия старец беше той! Виждаш ли какво се казва памет?
— Значи три, не, четири поколения — обади се друг от компанията. — Ти, Джони Кашман, сигур скоро ще навършиш стоте.
— Е, правичката да си кажа — отвърна старчето, — аз съм точно на двайсе и седем.
— Човек е на толкова години, на колкото се чувства, Джони — каза господин Дедалус. — Я обърни тая и да ударим още по едно. Ей, Тим, Том — как те викаха теб? — дай ни пак от същото. Ей богу, та аз самият не се чувствам на повече от осемнайсе. А тоя синковец тука е дваж по-млад от мене, но на малкия ми пръст не може да се мери!
209
„Дилектус“-ът е сборник с латински сентенции. Вторият вариант на фразата е известната сентенция „Времената се менят и ние се меним с тях“.